— По-полека, по-полека! Ако вие двамата сте достатъчно хитри и отричате всичко…
— Но нали непознатият чу целия разговор! Там, при порутения зид!
— Въпреки това. Никой съд не може да ви осъди. И въз основа на какво? Заради няколко глупави думи, които непознатият погрешно е разбрал? Никога! Дори и самите вие да се признаете за виновни, ще трябва да се приведат доказателства за вината ви. Но как ще докажат вашата вина? Абсолютно невъзможно! Само в един случай ви грози опасност — ако Роберт фон Хелфенщайн узнае кой е всъщност самият той. Както виждате, вашата съдба е в собствените ви ръце. Надявам се няма да излезете толкова глупави да отидете сами да му кажете истината.
Волф мълчеше.
— Или — отново поде банкерът, — смятате, че е възможно той вече да… я чакай! — прекъсна се сам. — Да не би на времето да сте оставили по него белег за разпознаване?… Е? Да не ви се схвана езикът? А?… По дяволите! — внезапно изрева той. — Че говорете де, глупак такъв! Заради вашата измама аз рискувам кожата си! Сигурен съм, че сте забъркали някаква каша… по лицето ви си личи! А и да не е така, къде остана тогава вашият коз, а?
— Верижката! — отвърна Волф смутено, но тържествуващо.
— Каква верижка? — със стаено подозрение попита банкерът.
— Златната верижка, която малкият носеше на врата си!
— О, вие, невероятни тъпаци такива! — изкрещя Хелфенщайн. — Навярно тя е била заедно с издайническите инициали и символи, гравирани върху медальона! Ха-ха-ха!
След доста време той се успокои и продължи:
— Сами сте си вкарали каруцата в блатото! Сега вече мога и сам да си обясня. Намерили са верижката на Роберт и са си направили заключенията! Трябва да я открием, трябва да я вземем! Чувате ли? Тя е единственото доказателство, което може да се използва срещу вас и срещу мен! Къде е тя?
— Че откъде да знаем?
— Но нали знаете къде сте оставили момчето!
— В приюта. Подхвърлихме го пред вратата.
— И къде се намира сега?
— По-късно чухме, че го е осиновил някакъв музикант, музикант и шивач.
— Кой приют имате предвид?
— На улицата зад…
Старият млъкна. Дойде му на ум, че с лека ръка се лишава от последния коз.
— На улицата зад какво? Е, къде? — настоя Хелфенщайн. — Сигурно в този град… навярно в приюта, който се намира на улицата зад селския пазар, а?
Волф изруга.
— Ето, виждате ли? — продължи Хелфенщайн. — Няма да допусна да ме водите за носа! До ден днешен сте тъй глупав, както и преди! Значи в приюта! И го е взел някакъв музикант, който същевременно е и шивач! Преди двайсет години… а-а, всичко съвпада! Вие двамата, мили мои, изобщо не сте и подозирали, че познавам този музикантстващ шивач. Той живееше в една от моите къщи на Васерщрасе и се казваше Бертрам. Наскоро умря. Да не би в приюта да сте казали как е името на момчето?
— Не. Оставихме му само златната верижка — отвърна старият Волф.
— С гравираните инициали. Буквата „Р“ са я изтълкували като Рихард. Значи Рихард Бертрам… ето на!
— Да ви вземат… мътните!
— Сега се ядосвате, че тъй лесно и евтино ми помогнахте, нали? — злобно се изсмя банкерът. И бързо смени тона: — Е, всичко това не е във ваша вреда, а напротив. Поне разбирам, че извършената грешка може да се поправи. Знаете ли какво се случи с младежа неотдавна? Че го пратиха в пандиза?
— В пандиза ли?
— За кражба с взлом. Голям хубостник няма що, нали? Полицията и съдът са се заели да издирят произхода му, навярно той им е показал верижката си и са продължили да душат по тази диря. После са затворили едно око и са го освободили. Всичко ми е ясно! Дошли са до извода, че Роберт фон Хелфенщайн не е изгорял в пожара. И тъй като на времето са били намерени овъглени детски кости, то те би трябвало да са от друг труп. В онзи далечен ден е било погребано единствено детето на разсилната — ето го целият роман!
— По дяволите! — извика Волф. — Онзи човек ни подслуша при оградата на гробището! Той чу всяка наша дума!
— Лошо! Наистина, преди малко казах, че е необходимо да се докаже вината. Но човек никога не знае какво ще се случи. Този тип може да се яви в съда като свидетел срещу вас. Ето защо, по-добре е да изчезнете за известно време.
— И аз мисля така.
— Впрочем как пристигнахте тук толкова бързо?
— Съдържателят на планинската кръчма ни докара.
— Той знае ли кого търсите в града?
— Не.
— И никога не бива да узнае. Къде разпрегнахте?
— В странноприемницата „Златния пръстен“.
— Вие сте безотговорни, лекомислени хора!
— Не сме. Ние двамата, моето момче и аз, никъде не сме се мяркали. Кръчмарят вкара колата си в двора. Бяхме се скрили под сеното. Синът ми още е там. Аз се промъкнах съвсем тайно. Исках да чуя какво ще ни посъветвате. Имаме нужда от пари, от дрехи, от маскировка и паспорти, за да заминем за Америка.
— Каква сума ви е необходима?
— Двайсет хиляди марки!
— Волф, вие сте луд!… Това е безсрамно много. Не, приятелю, не мога да ви дам толкова!
— Тогава отсега нататък нямаме нищо общо по между си.
— В такъв случай сте загубени!
При тези думи старият Волф кипна и се развика:
— Двайсет хиляди марки били твърде много за един съсипан живот? Охо, господине! Спомнете си само за вашия изстрел в гората! Бих могъл да донеса в полицията, че сте убиецът на Тифенбах! Подпалването на замъка и отвличането на детския труп — това не е толкова лошо в сравнение с убийството в гората или с подстрекателството ви за извършените злодеяния! Накратко: двайсет хиляди марки!
— Но Волф, какво си мислите? В момента не разполагам с такава сума!
— Тогава набавете я отнякъде!
— Сега? През нощта? Нима мога да изтръскам толкова пари от ръкавите си?
— Ще почакаме до утре.
— Къде ще отидете да прекарате това време?
— Ще намерим някъде подслон.
Банкерът мълчаливо започна да крачи из стаята. След малко спря и каза:
— Добре, имам предложение: първо доведете сина си! Ще ви чакам долу при една тайна врата и ще ви подслоня до следващата нощ. После ще ви дам парите, валидни паспорти, по една великолепна маскировка и със собствения си впряг ще ви откарам до отдалечена железопътна гара, откъдето ще започнете пътуването си, без да се излагате на опасност.
Старият Волф се изсмя грубо.
— Да, ще получим при вас подслон, който ще е последният в този живот. Няма да го бъде!
— Волф! — избухна Хелфенщайн.
— Не, няма да стане! За вашия чичо приготвихте бръснач, а за ротмистър Тифенбах — куршум. По ваше поръчение малкият Роберт трябваше да бъде убит. И всичко това, защото тези хора ви се бяха изпречили на пътя. Сега идва нашият ред. Не, господин фон Хелфенщайн, благодарим ви за подслона, който ни предлагате!
Ван Зом долови бързи стъпки, после чу предрезгавелия от ярост глас на банкера.
