— Вие сте предпазлив и дискретен, а това ми харесва. Изглежда сте точно човекът, от когото се нуждая. Не, не ми противоречете! Знам всичко за вас и бих могъл да повторя всяка дума, която сте разменили с архитекта Якоб. Били сте в кръчмата на Фрьобел на улица Бастайгасе. Е, виждате ли? Можете да ми се доверите.
— Ами щом сте дотам посветен във всичко, господине — престори се Фридрих, че отстъпва — тогава нямам причина да съм резервиран. Значи Якоб ви е разказал за мен?
— Да.
— Може би сте самият Капитан, а?
— Не, не съм точно този човек, млади приятелю. Капитана си има по-важна работа от тази лично да ви посещава, но аз съм един от неговите най-доверени хора.
— Жалко, господине! С удоволствие бих разкрил някой път сърцето си пред него, за мен е крайно време… скоро спестяванията ми съвсем ще се изпарят!
— Разбирам — дружелюбно се усмихна органистът. — Съчувствам ви за вашите грижи и тревоги, но съм упълномощен само да ви кажа, че ще ви бъде помогнато… при условие, че се съгласите с нашите предложения.
Почтеният слуга направи няколко забавно припряни жестикулации и извика:
— Всичко! Поискайте от мен всичко! Нужда закон не признава!… Само по-бързо, по-бързо!… Заради тази проклета полумаймуна съм…
— Каква полумаймуна?
— Ами заради този азиатец, този чуждоземец, този княз на всички индийски плъхове и мишки съм на този хал! Само той е виновен за всичко! Ех, да можех да му изиграя някой номер… о-о!
Днес ви се предлага най-добрата възможност за това, драги ми:
— Днес ли? Как така? Изплюйте камъчето де, господине! Омръзна ми този кучешки живот!
— Вече казах, че Капитана иска да ви помогне. Има една странноприемница, която е тъкмо като за вас.
— Не думайте!… Коя е тя?
— Знаете ли къде е гостилница „Съгласие“?
— Много добре! Тя ще бъде дадена под аренда или пък продадена.
— На първо време Капитана ще ви плаща арендата, а когато докажете верността и подчинението си ще ви даде възможност… да закупите цялата къща.
— Пресвета Дево! Господин собственикът на хотел Фридрих! Колко изискано звучи! Знаете ли, уважаеми господине, току-що открих една смес… смес ви казвам, и то каква! Внимавайте! На десет литра вода се вземат шест грама най-обикновена… е, ще ви пощадя с моите малки лабораторни тайни… във всеки случай течността има вкус на отлежал коняк! Разбирате ли от коняци?
— За това по-късно, млади приятелю, по-късно! Нека първо си заслужим странноприемницата!
— Тогава казвайте! Изгарям от нетърпение!
— И така! Предполагам, че добре познавате дома на княз Ван Зом.
— Като петте си пръста! Тичал съм дълги месеци нагоре-долу по стълбите! Казвам ви, нямах никакъв покой нито денем, нито нощем. Беше си едно проклето бъхтане!
— Цяла нощ ли свети в къщата?
— Да. По всички коридори има газово осветление.
— Неприятно!
— Защо?
— Че как тогава ще влезе човек незабелязано? Още повече, че нямаме ключ от входната врата и трябва тепърва да човъркаме в ключалката!
Почтеният Фридрих присви лявото си око.
— Отварянето на вратата ще стане бързо.
— А-а, да не би да имате…?
— Да. Нали знаете, че от дълго време чакам часа на отмъщението. Просто не мога да понасям скъперници с навирени носове. Преди да напусна си набавих втори ключ за външната врата. Не, драги господине, този стиснат човек с високо самомнение не бива да си мисли, че ще му се размине, дето ми изхвърли на боклука всичките реторти и епруветки!
— Само така, млади човече! Все повече ми харесвате. Това е една от най-важните житейски мъдрости: човек с нищо да не се примирява!
— Изключено! Ако си мислите обратното, значи лошо познавате човека срещу себе си. Юмрукът, а и малко акъл, са по-силни и от валето коз!
— Само не се горещете много-много, драги приятелю! Къде е ключът?
— Ето го!
Органистът огледа ключа и каза:
— Значително улеснява работата ни. Ще ни го дадете, нали?
— Да. При условие, че бъда възнаграден.
— Разбира се. В бъдеще няма да ви се налага да броите грошовете си, ако продължавате да служите на нашия съюз след тази първа проверка.
— Това е лесно. Помогни ми, за да ти помогна и аз! Съгласен съм. А сега ви моля да ми кажете точно какво трябва да направя! Треперя от нетърпение.
— Князът кога си ляга да спи? — попита старият.
— Не по-рано от един часа. Обикновено работи и до по-късно.
— Няма значение. Сега нощите са много дълги. Може би в три часа, а?
— Много добре.
— Чудесно! Пред къщата има малка градинка, поотдалечена от улицата. Когато от голямата черкова удари три часът, трябва да сте при портата.
— И по-нататък?
— Най-напред един мъж с бавна крачка ще мине покрай портата и точно пред нея ще изпусне носната си кърпичка. Това ще е знак, че е очакваният от вас човек.
— Да го заговоря ли?
— Да. Останалото ще се уреди от само себе си. Ще отключите портата и ще водите хората, които го придружават.
— Къде да ги заведа?
— В гардеробната.
— Какво ще търсят там?
— Не е добре да се знае всичко, млади приятелю. Сам се досещате, че Капитана подробно се е информирал преди да се впусне в подобно начинание и че знае къде да намери онова, което търси.
Хитрият Фридрих щракна с пръсти и се засмя.
— Знанието носи склероза и разваля апетита. Ето защо имам бистър ум и страхотен апетит, драги господине! Нямате си представа колко малко знам и колко блажен се чувствам с това си незнание. Но все пак знам някои неща, които може да са от полза дори за свръхпочитаемия Капитан.
— Тогава говорете!
— Известно ли ви е, че князът притежава милиони, както и какви ли не безценни богатства?
— Е, и?
— Имам болезнена слабост към злато и скъпоценни камъни. Не е ли забележително?
— Продължавайте!
— Това е истинска мания, драги господине, някакъв вид лунатизъм. И тя ме води винаги там, където се намират благородните нещица. Струва ми се, че в тези случаи в мен започва да говори благородната кръв, а благородното привлича благородно. Тази страст ме обзема понякога дори и на сън!
— По-нататък!
— Знаете, че в лунатиците се вселяват свръхестествени сили. Тогава са безполезни и най-сложните ключалки на огнеупорните каси. Не губете търпение, драги господине, ей сега свършвам! И така, князът има в гардеробната си една каса…
— Нищо ново не ми казвате. Знам дори къде е поставена. Но продължете!
