загадъчно състояние на несвяст и по този начин да се отърве от най-опасния за него човек, посветен във всичките му тайни. Свързах се с професор Хофман и с доктор Цандер… ето, моля, и тези господа също присъстват тук като свидетели! Те и двамата са наблюдавали болната и потвърдиха подозренията ми. Господин професорът ме осведоми за опит на престъпника да го подкупи, разбрал, че лекарят е прозрял намеренията му. Ето кое ми даде повод да издействам от господин министъра разрешение да отведа в жилището си болната под полицейски надзор. Виждате, с нищо не съм нарушил закона. Взех жената от лечебното заведение, за да я спася, защото престъпникът искаше да я остави да умре.
— А кой е този човек? — припряно попита тайният съветник Щиве.
— Съпругът на госпожа Нора, банкерът Франц фон Хелфенщайн!
— Франц… фон… Хелфенщайн? — заекна тайният съветник. — Чиста лудост!
— Не е лудост! Дал й е да изпие отровно вещество, което я е довело до известното на всички ни състояние. После я откарва в Роленбург при професор Хофман. Трябвало е да го направи, понеже аз знаех вече за заболяването на жената. По-късно се е канел да я остави там да си умре. Това са непоклатими факти. Още веднъж повтарям: изведохме жената от онази болница и я докарахме тук, само за да спасим живота й.
Старият съдия пристъпи към Ван Зом.
— Значи клетата жена е у вас?
— Да. Лежи в състояние на пълно вцепенение. За щастие разполагам с противоотровата и господин доктор Цандер вече даде на болната от нея. Действието й е бавно, но малко по-късно всички вие ще станете свидетели как тя лека-полека идва в съзнание.
За няколко секунди се възцари дълбоко мълчание. Хората постепенно схващаха значимостта на чутото. Тайният съветник Щиве прекара няколко пъти длан по лъснатия си череп и попита:
— Както изглежда, ваша светлост преследва определена цел, нали?
Подчертавайки всяка отделна дума, Ван Зом заяви:
— Излизането на госпожа фон Хелфенщайн от пълно вцепенение ще ни даде доказателството, че… вашият Герхард Бург е бил невинен!
Тайният съветник отскочи назад като ухапан от змия.
— Не забравяйте, че аз бях председател на съда!
— Добре, уважаеми господин таен съветник, ще се въздържам да изказвам собственото си мнение; и днес ще предоставя произнасянето на присъдата на вас!
След това Ван Зом се обърна към останалите гости:
— Мога ли да ви помоля да ме последвате в съседната стая? Но не бива да издавате присъствието си с никакъв шум!
Помещението, където князът заведе цялата компания, беше постлано с дебели килими. Тежките, меко тапицирани мебели поглъщаха всеки шум. Насядаха срещу една тъмна стена.
— Това ви прилича на някаква междинна стена — започна да обяснява домакинът, — ала не е нищо друго освен прозрачна, здраво опъната материя, подобна на воал, през която при угасено осветление можете да виждате, без да бъдете забелязани. Още веднъж ви моля за пълна тишина!
Ван Зом изпрати навън слугата, който с лампа в ръката беше светил на гостите, докато се настанят. Стана тъмно и тогава присъстващите видяха, че се намират пред воал, през който ясно различиха изисканото обзавеждане в намиращия се зад него дамски будоар. Висяща лампа пръскаше в помещението мека светлина.
Всички зачакаха в страшно напрежение.
Завесата се разтвори. Двама слуги внесоха вътре легло, поставиха го в средата на стаята и се оттеглиха. На него лежеше бледа жена. Неколцина от гостите веднага я познаха. Малко след това спокойно и непринудено влязоха князът и доктор Цандер.
— Защо разпоредихте да преместят болната в това помещение? — попита Ван Зом с доста висок глас.
— Защото то е по-уединено. Опасявам се, че след събуждането си болната ще се държи възбудено и невъздържано и няма да е много приятно, ако бъде чута от нежелани лица.
— Много добре.
— Пулсът й започва да се оживява. Става точно така, както предрече ваша светлост. След около пет- десет минути клетницата ще се раздвижи.
— Моля ви, господин докторе, оставете ме с нея насаме! Цандер излезе. Ван Зом придърпа стол до леглото и седна на него.
Изминаха десетина минути. Изведнъж се разнесе ужасен вик и… най-неочаквано Нора фон Хелфенщайн се надигна и седна на леглото. Очите й неестествено се разшириха.
Ван Зом се изправи и каза:
— Най-после!
Бледите страни на жената поруменяха. Тя с мъка помръдна ръце, немощно ги сви в юмруци, но безсилно ги отпусна върху одеялото.
— Проклет да бъде!… Да пукне!… Ще му отмъстя!
— На кого?
— На Франц!… Той е стократен мерзавец!
После болната отново бе обзета от безсилие. Тя полежа известно време неподвижно, после отново се надигна и пак заговори с чести паузи и отново и отново изпадаше в пълна немощ.
— Даде ми отрова… не можех да си помръдна и малкото пръстче… но чувствах и чувах всичко! О, всяка минута се превърна за мен в ужасяваща вечност! А той стоеше пред леглото ми и с нечовешка жестокост говореше как щял да ме унищожи… и изпитваше сатанинско удоволствие от това, че разбирах всяка негова дума!… Къде е той? — пронизително изкрещя тя. — Къде е?
— Овладейте се! — предупреди я Ван Зом, опасявайки се, че превъзбуденото състояние на жената може да я доведе до нервно разстройство.
— Да се овладея ли? — избухна тя. — Че кой би могъл да се овладее? Вие изобщо не знаете какви неописуеми мъки трябваше да изтърпя! Каква страшна отрова! Лежах като мъртва и все пак — още жива. Исках да се помръдна, а не можех!… О-о, къде е той, за да му върна тъпкано всичко, за да му отмъстя?… Той жива ме запрати в преизподнята!… Но се заклевам с всички клетви, че идва неговият ред! Няма да намеря покой, докато не го унищожа!
Тези думи госпожа Нора изрече на паузи и със запъване. Князът полагаше усилия да укроти бушуващите в нея силни страсти.
— Моля ви, успокойте се!
Този път тя кимна в знак на съгласие и за кратко време мислите й взеха друга насока.
— Ваша светлост, вие ме спасихте. Но след като ми върнахте живота, не бива да ме изоставяте!
— Какво да направя за вас?
— Аз ще го обвиня! Искам отмъщение! Да бъде отритнат от всички като крастав пес! Той е от измета на човечеството, един от най-долните и окаяни престъпници!
— Престъпник ли?
— Всичко ще ви разкажа… а после вие ще отидете и ще го погубите! Ще разкрия всичките му позорни злодеяния!
— Не забравяйте, че ви е съпруг… така ще погубите и себе си!
— Не ми се живее повече! Някога и аз имах сърце… ала той го стъпка и унищожи! Бях вече мъртва и пак искам да умра.
Тук тя направи пауза и затвори очи, сякаш за да надникне в най-скритите кътчета на сърцето си. Изглежда там тя видя нещо ужасно, защото силно потрепери, като че ли я втресе. Щом заговори, гласът й беше предрезгавял и сломен.
— Дни наред лежах неподвижна, като парализирана — каза тя вече по-тихо, — но не можех да спя… от това душата ми се превърна в нажежено разтопено олово, сякаш от него пред мен ясно изникна миналото ми, изпълнено с омраза, отмъщения, лъжи, предателства, клетвопрестъпничество и кръв. Някога исках да стана негова жена… на всяка цена! Бях заслепена! Исках да се отърва от беднотията и нищетата, а той ме оплете в мрежите си с лъжливи клетви и обещания. Така станах негова съпруга, но заплатих с моята съвест
