— Но защо не дойде при мен? Нали искаше да има машината до Коледа? А тя си стои отзад в работилницата… направо майсторска работа… ама никой не се интересува от нея!
— Ами — продължи Ван Зом, — тайнственият англичанин е идвал вече при вас!
— При мене ли? Не! Та нали би трябвало да го знам!
— Дори сте разговаряли с него.
— Глупости!… Извинете! Искам да кажа, че се заблуждавате.
— Едва ли. Само че не се е появил пред вас като лорд, а като служител на тайната полиция, показал ви е значката си и ви е предупредил за действията на вашия помощник Фелс.
В този момент лицето на Хартвиг изразяваше всичко друго, само не и интелигентност. Той отвори уста и забрави да я затвори.
— Но… но… защо… как… — успя с мъка да изрече. Ван Зом стана.
— Ще дойда пак, майстор Хартвиг, когато се посъвземете от изненадата си — каза той. — За днес само това: мнимият англичанин е поръчал машината на Фелс. Бил е сигурен, че за да изпълни привлекателната поръчка, неопитният младеж ще вземе назаем метални части и други неща от вашата работилница. И действително така е станало. После онзи негодник дошъл при вас като таен полицай. Правил си е сметка: такава история ще съсипе за цял живот човек като Вилхелм Фелс. Когато изтърпи наказанието си, той едва ли ще получи възможност да се захване с почтена работа. Неспасяемо ще попадне във властта на непознатия, на своя зъл демон. Кой знае, може би този сатана се нуждаел от един сръчен механик като Фелс!
— Света Богородице! — извика майсторът. — Мислите, че…
— Да, тъй мисля, господин Хартвиг. Мисля също, че е много мило от ваша страна, ако се погрижите за майката на вашия помощник. Вярно че за нея се грижат в старчески приют, но само за физическите й нужди. Но… вие сам разбирате… за душевните…! Довиждане!
Приблизително по същото време двама мъже седяха в една кръчма, която в този час бе слабо посетена. Единият от тях — достопочтен възрастен господин с почти побеляла коса, който имаше вид на пенсиониран диригент на черковен хор или на органист. Другият бе на средна възраст и не правеше по-характерно впечатление. Изглеждаше като най-обикновен човек.
Двамата разговаряха с умерен, достолепен тон. И самите те, и възвишената им тема на разговор като че бяха обгърнати от тържествена атмосфера. Но при по-внимателно наблюдение и вслушване в думите им ставаше ясно, че създаденото впечатление на достойнство и достолепие е външно и измамно.
— Проклета история! — избоботи беловласият старец с тежко отмерено движение на ръката.
Другият го погледна доста учудено.
— Нима ви е толкова неприятна? Та нали и двамата са от провинцията!
— Нищо не разбирате! Става дума за неща от по-стари времена.
— Аха, тъй значи! Ваши добри приятели? Смятате, че ще дадат неприятни показания?
— Опасявам се.
— Тогава ще трябва да ги освободим.
Със сериозно изражение старецът поклати глава и сбърчи чело. После каза:
— Няма да имаме кой знае каква полза. В крайна сметка тези глупави недодялани ковачи пак ще се оставят да ги спипат някъде. Най-добре ще е… — …тези загубени типове да изчезнат! — с мазен глас довърши изречението човекът на средна възраст. — Не би ли могло да им се помогне?
— Сигурно. По хиляда марки на глава… работата струва толкова. — Точно пресметнато две хиляди марки. Хубави пари!
— Приготвени са!
— Кога?
— Веднага след като се получи гаранция, че двамата са ликвидирани.
— Да си стиснем ръцете!
— Ето моята!
Двамата Волф бяха вече обречени. Достопочтеният старец поиска от своята „маша“ по-подробни обяснения.
— Как ще подхванете тази работа?
— С изстрел през прозореца на килията.
— Хмм. Стига само да не се вдигне много шум. Не бива да ви заловят. Сега по-нататък! Знаете ли кои са въпросните килии?
— Не.
Достопочтеният старец извади от джоба си лист от бележник и започна да чертае по него.
— Волф баща е на първия етаж зад четвъртия прозорец, като се брои от административната сграда, а синът е зад деветия. Первазът на прозорците се намира само на четири метра от земята. Улицата ще е тъмна, защото фенерът на ъгъла ще угасне точно в единайсет часа.
— Ясно, разбрахме се. Имате ли други подобни поръчения? Две хиляди марки не са дреболия… струва си човек да се поизпоти за тях.
Беловласият органист впери замислено поглед в дланите си. По лицето му се беше изписала лека и нежна усмивка.
— Вярвам ви, сухата пара е примамлива. Може ще съм в състояние да увелича печалбата ви. На улица Зигесщрасе номер десет има малка къща, която според мое предположение е собственост на княз Ван Зом. Тя е най-задната постройка в неговия парцел, който се води, че е на Паластщрасе. Там живее млад човек на име Рихард Бертрам… Но не — прекъсна се сам. — На днешното събрание ще се разпоредя какво да стане с него.
— Жалко — каза другият. — Това щеше да е работа и половина… а и не всеки има сигурна и безпогрешна ръка като мен, господине.
— Добре, добре! — махна с ръка органистът. — По-късно пак ще поговорим за това.
— Да запаля ли вечерта двете свещи?
— Да. Но този път по-рано от обикновено! И още нещо: на последното събрание няколко души отсъстваха. Сега трябва да дойдат всички без изключение.
След този странен разговор „най-обикновеният човек“ отиде на улица Мауерщрасе, влезе в една къща и се изкачи на четвъртия етаж. Отвори му Фридрих, почтен слуга и вятърничав скулптор.
— Какво желаете?
„Най-обикновеният човек“ му разказа с подробности всичко, което бяха обсъждали и решили заедно с „органиста“. След това Фридрих му каза:
— Господин шлосер, добре сте се справили. Князът ще ви възнагради, още повече че вашата двойна игра може да ви струва главата. А сега бързо си вървете! Очаквам и друг посетител.
Шлосерът си тръгна и действително, малко по-късно, на вратата на Фридрих се почука кратко. Беше органистът.
— Какво желаете? — попита Фридрих.
Беловласият се огледа в оскъдно обзаведеното помещение и без да чака покана седна на стола.
— Идвам при вас по поръчение на един познат. Познавате ли архитекта Якоб?
— Якоб?… Не мога да си спомня.
— Ще трябва да помогна на паметта ви. Срещнахте се с него при аптекаря Хорн. А него навярно го познавате, а?
— Да. Посещавал съм го.
— През последните дни не сте се мяркал в дома му. Е, да, така е с лекомислената младеж. Първо ухажваш девойчето, после не искаш и да чуеш за нея. Вярно ли е?
— Господине — запротестира Фридрих, привидно много смутен, — не знам, откъде накъде сте…
— Добре, добре, млади приятелю! Всъщност защо отрязахте квитанцията на Йете?
— Но много ви моля, господине! В края на краищата това си е моя работа!
— Не искате да ми кажете? Е, тогава аз ще ви назова причината — един господин, архитектът Якоб, ви обеща да ви помогне и затова вече не ви е нужно да продавате младостта си на тази жена.
— Не ви разбирам.
Органистът кимна бавно и замислено като на себе си.
