— Но защо не дойде при мен? Нали искаше да има машината до Коледа? А тя си стои отзад в работилницата… направо майсторска работа… ама никой не се интересува от нея!

— Ами — продължи Ван Зом, — тайнственият англичанин е идвал вече при вас!

— При мене ли? Не! Та нали би трябвало да го знам!

— Дори сте разговаряли с него.

— Глупости!… Извинете! Искам да кажа, че се заблуждавате.

— Едва ли. Само че не се е появил пред вас като лорд, а като служител на тайната полиция, показал ви е значката си и ви е предупредил за действията на вашия помощник Фелс.

В този момент лицето на Хартвиг изразяваше всичко друго, само не и интелигентност. Той отвори уста и забрави да я затвори.

— Но… но… защо… как… — успя с мъка да изрече. Ван Зом стана.

— Ще дойда пак, майстор Хартвиг, когато се посъвземете от изненадата си — каза той. — За днес само това: мнимият англичанин е поръчал машината на Фелс. Бил е сигурен, че за да изпълни привлекателната поръчка, неопитният младеж ще вземе назаем метални части и други неща от вашата работилница. И действително така е станало. После онзи негодник дошъл при вас като таен полицай. Правил си е сметка: такава история ще съсипе за цял живот човек като Вилхелм Фелс. Когато изтърпи наказанието си, той едва ли ще получи възможност да се захване с почтена работа. Неспасяемо ще попадне във властта на непознатия, на своя зъл демон. Кой знае, може би този сатана се нуждаел от един сръчен механик като Фелс!

— Света Богородице! — извика майсторът. — Мислите, че…

— Да, тъй мисля, господин Хартвиг. Мисля също, че е много мило от ваша страна, ако се погрижите за майката на вашия помощник. Вярно че за нея се грижат в старчески приют, но само за физическите й нужди. Но… вие сам разбирате… за душевните…! Довиждане!

Приблизително по същото време двама мъже седяха в една кръчма, която в този час бе слабо посетена. Единият от тях — достопочтен възрастен господин с почти побеляла коса, който имаше вид на пенсиониран диригент на черковен хор или на органист. Другият бе на средна възраст и не правеше по-характерно впечатление. Изглеждаше като най-обикновен човек.

Двамата разговаряха с умерен, достолепен тон. И самите те, и възвишената им тема на разговор като че бяха обгърнати от тържествена атмосфера. Но при по-внимателно наблюдение и вслушване в думите им ставаше ясно, че създаденото впечатление на достойнство и достолепие е външно и измамно.

— Проклета история! — избоботи беловласият старец с тежко отмерено движение на ръката.

Другият го погледна доста учудено.

— Нима ви е толкова неприятна? Та нали и двамата са от провинцията!

— Нищо не разбирате! Става дума за неща от по-стари времена.

— Аха, тъй значи! Ваши добри приятели? Смятате, че ще дадат неприятни показания?

— Опасявам се.

— Тогава ще трябва да ги освободим.

Със сериозно изражение старецът поклати глава и сбърчи чело. После каза:

— Няма да имаме кой знае каква полза. В крайна сметка тези глупави недодялани ковачи пак ще се оставят да ги спипат някъде. Най-добре ще е… — …тези загубени типове да изчезнат! — с мазен глас довърши изречението човекът на средна възраст. — Не би ли могло да им се помогне?

— Сигурно. По хиляда марки на глава… работата струва толкова. — Точно пресметнато две хиляди марки. Хубави пари!

— Приготвени са!

— Кога?

— Веднага след като се получи гаранция, че двамата са ликвидирани.

— Да си стиснем ръцете!

— Ето моята!

Двамата Волф бяха вече обречени. Достопочтеният старец поиска от своята „маша“ по-подробни обяснения.

— Как ще подхванете тази работа?

— С изстрел през прозореца на килията.

— Хмм. Стига само да не се вдигне много шум. Не бива да ви заловят. Сега по-нататък! Знаете ли кои са въпросните килии?

— Не.

Достопочтеният старец извади от джоба си лист от бележник и започна да чертае по него.

— Волф баща е на първия етаж зад четвъртия прозорец, като се брои от административната сграда, а синът е зад деветия. Первазът на прозорците се намира само на четири метра от земята. Улицата ще е тъмна, защото фенерът на ъгъла ще угасне точно в единайсет часа.

— Ясно, разбрахме се. Имате ли други подобни поръчения? Две хиляди марки не са дреболия… струва си човек да се поизпоти за тях.

Беловласият органист впери замислено поглед в дланите си. По лицето му се беше изписала лека и нежна усмивка.

— Вярвам ви, сухата пара е примамлива. Може ще съм в състояние да увелича печалбата ви. На улица Зигесщрасе номер десет има малка къща, която според мое предположение е собственост на княз Ван Зом. Тя е най-задната постройка в неговия парцел, който се води, че е на Паластщрасе. Там живее млад човек на име Рихард Бертрам… Но не — прекъсна се сам. — На днешното събрание ще се разпоредя какво да стане с него.

— Жалко — каза другият. — Това щеше да е работа и половина… а и не всеки има сигурна и безпогрешна ръка като мен, господине.

— Добре, добре! — махна с ръка органистът. — По-късно пак ще поговорим за това.

— Да запаля ли вечерта двете свещи?

— Да. Но този път по-рано от обикновено! И още нещо: на последното събрание няколко души отсъстваха. Сега трябва да дойдат всички без изключение.

След този странен разговор „най-обикновеният човек“ отиде на улица Мауерщрасе, влезе в една къща и се изкачи на четвъртия етаж. Отвори му Фридрих, почтен слуга и вятърничав скулптор.

— Какво желаете?

„Най-обикновеният човек“ му разказа с подробности всичко, което бяха обсъждали и решили заедно с „органиста“. След това Фридрих му каза:

— Господин шлосер, добре сте се справили. Князът ще ви възнагради, още повече че вашата двойна игра може да ви струва главата. А сега бързо си вървете! Очаквам и друг посетител.

Шлосерът си тръгна и действително, малко по-късно, на вратата на Фридрих се почука кратко. Беше органистът.

— Какво желаете? — попита Фридрих.

Беловласият се огледа в оскъдно обзаведеното помещение и без да чака покана седна на стола.

— Идвам при вас по поръчение на един познат. Познавате ли архитекта Якоб?

— Якоб?… Не мога да си спомня.

— Ще трябва да помогна на паметта ви. Срещнахте се с него при аптекаря Хорн. А него навярно го познавате, а?

— Да. Посещавал съм го.

— През последните дни не сте се мяркал в дома му. Е, да, така е с лекомислената младеж. Първо ухажваш девойчето, после не искаш и да чуеш за нея. Вярно ли е?

— Господине — запротестира Фридрих, привидно много смутен, — не знам, откъде накъде сте…

— Добре, добре, млади приятелю! Всъщност защо отрязахте квитанцията на Йете?

— Но много ви моля, господине! В края на краищата това си е моя работа!

— Не искате да ми кажете? Е, тогава аз ще ви назова причината — един господин, архитектът Якоб, ви обеща да ви помогне и затова вече не ви е нужно да продавате младостта си на тази жена.

— Не ви разбирам.

Органистът кимна бавно и замислено като на себе си.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату