— Господине! — изкрещя той като побеснял. — Кажете ми най-после кой сте и какво искате от мен!
— Какво искам ли? Нищо друго освен малко да наруша нощната ви почивка и спокойствие. И кой съм аз ли? Закрилникът на вашата нещастна съпруга!
Франц фон Хелфенщайн яростно разтърси юмруци.
— Ах, да можех да ви сграбча! Но вие сте като призрак! Същество, което се прикрива зад тайни и неясни намеци! Една ръка от мрака!
— Да — студено отвърна зловещият посетител, — прав сте, аз съм ръката от мрака, която ще ви смачка!
Издавайки съскащ звук, банкерът внезапно скочи на крака. В ръката му проблясна острието на толедската кама, която използваше при отварянето на писмата си — но почти в следващата секунда оръжието описа широка, дъга, издрънча в месинговата дръжка на вратата и падна върху килима. Ван Зом с такава сила блъсна назад коварния нападател, който налиташе към него, размахал юмруци, че Хелфенщайн шумно се удари в стената и с болезнено стенание се свлече на земята.
— Слушай! — заповеднически каза непознатият със сподавен и все пак твърд като стомана глас. — Ти игра играта си с белязани карти и с всички възможни подлости на престъпния свят. Днес тя свърши. Ще ти окажа последна милост, защото една жена, която уважавам, носи твоето семейно име, обременено с безброй проклятия. Давам ти право да избереш между палача и доброволната смърт. Сега е полунощ. Оттук нататък ти отпускам три пъти по двайсет и четири часа срок. Ако след това си още жив, ръката от мрака ще те сграбчи и те очаква ужасен край!
С тези думи той му обърна гръб и си тръгна, необезпокояван от своя противник, който го изпрати с втренчен поглед, сякаш напълно се беше парализирал.
Докато крачеше по нощните улици на града, на Ван Зом не му личеше, че преди броени минути остави своя най-опасен враг да избира между палача и самоубийството. Лицето му беше сериозно, но не и възбудено, а походката му спокойна и умерена. На улица Мауерщрасе извади ключ, отвори портата на една къща, изкачи се на четвъртия етаж и тихичко почука на вратата. Когато тя се отвори, на прага й се появи Фридрих, върху когото падаше слабата светлина на мъжделива лампа.
— По живо по здраво ли се прибра от странноприемницата „Златния пръстен“? — попита князът. — Какво става с двамата Волф?
— Примириха се. Току-що се връщам от ареста на предварителното следствие, където ги откарахме.
Ван Зом се огледа в мизерно обзаведената таванска стаичка, кимна с доволен вид и каза:
— Струва ми се, че ще се хване на въдицата.
— Кой? Капитана ли?
— Да. Ако не се лъжа, утре ще ти направи посещение.
— Най-после! Бях започнал да губя надежда. Кажи речи съжалявах, че напуснах службата при ваша светлост и се нанесох да живея в тази дупка.
— Нямаше как, Фридрих. Защо ти трябваше да връзваш аптекаря Хорн и червенокосия архитект Якоб, че си зарязал работата си при мен?! Патиш от собствените си грехове!
— Няма по-тежко страдание от онова, което сам си причиниш! — въздъхна Фридрих, който просто обичаше този нравоучително-сладникав тон.
— Добре, че си го проумял — с добро чувство за хумор князът откликна на шеговития начин на изразяване на слугата си. — Именно затова те предупреждавам да се пазиш от твоята обожавана любителка на ракия Йете.
— Женитбата е хубаво нещо, ваша светлост. А да не забравяме и зестрата!
— По-добре да не забравяме отровите в стъклениците на бъдещия ти тъст Фридрих! Това е едно много опасно сродяване. Ала трябва да призная, че ти се справи твърде добре! Ти нямаше друг избор, защото Капитана не те изпускаше нито за миг от очи.
— Понякога дори го усещах — засмя се Фридрих.
— Винаги ли беше достатъчно предпазлив, когато излизаше, за да ме посетиш?
— Не вярвам друг да е по-предпазлив от мен. Аз наех не само тази стая ами и съседната, под името на скулптора Щайн. Имах ли излизане за което Капитана не биваше да узнае, отварях съединителната врата зад този гардероб, и излизах в коридора през другото помещение като скулптора Щайн. Понякога уволненият слуга Фридрих канеше бедния скулптора Щайн на чашка кафе. Да можеше само ваша светлост да чуе как двамата взаимно си изплакваха мъките! Ваша светлост кого търси — почтения Фридрих или малко вятърничавия скулптор Щайн, а?
— Понастоящем си имам работа с почтено-вятърничавия… искам да кажа с несериозния Фридрих. И така, вярвам, че утре ще имаш посещение от Капитана. Ако не, по друг начин ще узная какво е решил да предприеме срещу мен.
— Значи е решил да действа срещу вас, така ли? — Принуден е! Дадох му три дни срок, за да избере: палача или самоубийството! В това време ще се опита да ликвидира всички хо-па които са се изпречили на пътя му. Шепнешком последва таен разговор на толкова тих глас, че както самият Фридрих тържествено заяви, дори острият слух на вятърничавия Щайн не би доловил абсолютно нищо.
След половин час князът излезе от къщата. Мина по улица Зигесщрасе край малката къщица на възрастното семейство Грубе, където живееше Рихард Бертрам, прибра се в жилището си и се отдаде на заслужена почивка. Още рано сутринта на другия ден Ван Зом тръгна по своите работи. Влезе в магазина на оптика Хартвиг и си избра един театрален бинокъл. Докато плащаше, наведе се над стъклото с изложените под него различни предмети и любезно попита:
— Моля, господин Хартвиг, познавате ли това?
— За Бога! — полувисоко възкликна майсторът. — Полицейска значка!
— Да. Значи сте наясно, че трябва да отговаряте на въпросите ми най-съвестно, нали?
— Разбира се, господине. И без друго нямам какво да крия.
— Известно ми е, драги ми господин Хартвиг. А и моите въпроси няма да са насочени срещу вас, а срещу един опасен тип, които е съсипал много хора. И така, внимавайте! Вие имахте помощник на име Вилхелм Фелс, нали?
— Да, вярно е. В честността му можех да се закълна с всички клетви! Но както става винаги в живота — отваряй си очите, когато се доверяваш някому.
— Той призна ли си всичко?
— Естествено! Как би могъл да отрича? Всъщност страшно ми е жал за него, защото само заради някакви си мизерни месингови парчета и стоманени винтове аз никога не бих… — …не бихте се оплакали в полицията, нали? Знам, господин Хартвиг. Сигурно друг ви е накарал да го направите.
Майсторът кимна.
— Така си беше, господине! И то точно един от вашите хора! Каза ми, че имало какви ли не улики срещу Вилхелм Фелс… е, в първоначалния си изблик на гняв… ще ме разберете… Вилхелм Фелс бе спечелил цялото ми доверие и…
— Ще ми позволите ли, господин Хартвиг, да поседна?… Благодаря ви. И така, преди всичко искам да ви обясня следното: при вас не е идвал никакъв човек от полицията, за да ви кара да подавате жалба срещу клетия младеж.
— Но нали зрението ми е много добро, а и познавам полицейската значка!
— Бил е измамник, драги господин Хартвиг, измамник!
— Измамник ли? Наистина? Някой, който е искал да съсипе Вилхелм Фелс? Е да, тогава ми става ясно онова, което ми се струваше толкова загадъчно в цялата история. От полицията заявиха, че Фелс се ползвал със съвършено неопетнена репутация, а пък тъй нареченият таен агент упорито твърдеше, че срещу него имало различни обвинения.
— Защото същият този мним агент е бил голям мерзавец. Господин Хартвиг, знаете ли кой е тайнственият англичанин, който е поръчал на Вилхелм Фелс да изработи машината?
— Не, разпитах и съседите на Фелс — никой не го е виждал да идва в тази къща.
— Няма и да се мерне повече. Майсторът бавно излезе иззад тезгяха.
— Вие познавате ли го, господин комисар?
— Може би, господин Хартвиг.
