— Не ти ли прави впечатление големината на чекмеджето?
— Не… а-а, да! Струва ми се по-късо от ширината на самото писалище.
— Абсолютно вярно, драги ми Антон… а ето тук — при тези думи князът бръкна с ръка по-надълбоко в отвора, — а ето тук е счетоводната книга!
Ван Зом размаха във въздуха дебела търговска книга с очукани ръбове. Започна бегло да я разлиства, изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.
— Да затваряме, Антоне! — каза той и върна книгата на предишното й място. — Капитана е страшен мерзавец и е крайно време да го унищожим! Всяка проява на милост е равна на престъпление!… Сега е девет и половина. Ти ще слезеш долу, ще се погрижиш за файтона и ще стоиш наблизо! Ето ти ключа. Аз оставам.
Антон се оттегли, Ван Зом заоглежда леглото. То се намираше между четири колони, които носеха копринен балдахин със син цвят. Скъпоценни тънки завеси падаха отстрани на широки дипли. Между тях и леглото имаше достатъчно място. Ван Зом се настани удобно на килима и спокойно зачака развитието на събитията.
Скоро банкерът влезе в работния си кабинет. Стъпките и гласът му ясно се чуваха в съседното помещение. Изглежда го беше последвал и някакъв слуга.
— Фриц, към десет часа ще ме потърсят. Ще пуснеш човека да влезе. Доведи го тук!
— Много добре, милостиви господаря!
Банкерът започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята, след около четвърт час вратата се отвори.
— Волф, вие тук! — възкликна Хелфенщайн. — Значи телеграмата е от вас?
— Да, от мен и от моя син — гласеше отговорът на стария Волф.
— Значи и той е дошъл с вас?
— По-добре да сме двама, отколкото сам.
— Имате ли причина да се боите от нещо?
— Полицията е по петите ни.
— Проклятие! Да не са ви спипали с контрабандни стоки?
— О не! Това е стара история. Не бива повече да се мяркаме в Хелфенщайн. Заловят ли ни, и вие сте загубен!
— Говорите с много странен тон, приятелче.
— Извинете, господине, ала като дълги часове си лежал под сено в каруца, тръпнейки от страх, да не те спипа някой жандармерист… благодаря!
— Но в името на дявола, какво се е случило?
— В Хелфенщайн се появи непознат, който знае за детето!
— За кое дете? Говорите в загадки.
— За детето на разсилната, господине. То беше погребано в деня, когато бе опожарен замъкът Хелфенщайн.
— Че какво ме засяга детето на разсилната? И каква връзка има то с пожара в замъка?
— Ако замъкът не беше изгорял, детето щеше да си лежи в гроба.
— Волф, струва ми се, че сте прекалили с чашката и затова дрънкате врели-некипели!
— Не, господине, напълно трезвен съм. Днес дойдоха и разкопаха гроба. И сега загазихме!
— Волф, бъдете разумен и ми обяснете: каква е тази работа с детето?
— Че каква може да е? Не беше погребано на времето, защото имахме нужда от трупа му.
— Човече, ви сте луд! Имали сте нужда от трупа му? Защо?
— Трябваше да бъде изгорен.
— Да бъде изгорено детето?
— Да.
— Човече, внимавайте какво приказвате! Ако подозренията ми са верни… Изгорено! Едно дете! Знам само за дете, което загина в пламъците — малкият Роберт фон Хелфенщайн.
— Да, това исках да кажа.
Франц фон Хелфенщайн изригна ужасно проклятие.
— И какво, какво искахте да кажете? Не може ли човек да изкопчи от вас една разумна дума? Не сте дошли тук, за да ми разказвате стари истории. От двайсет години знам, че Роберт е изгорял!
— Господине — заекна Волф, — тогава… Роберт… не изгоря! Обърнат стол изтрополя на килима. Един юмрук шумно се стовари върху масата. В продължение на няколко секунди се възцари тишина.
— Значи сте го оставили жив, мръсни свини такива, така ли?
— Да, господине.
— Сатана и пъкъл! Защо?
— Този тон, господине… хмм… решително не позволявам да ми говорите с такъв тон! Аз не съм мръсна свиня, господине! Ако на времето не ни бяхте подлъгали, и до ден днешен със сина ми щяхме да си останем онези почтени люде, които бяхме преди да ви срещнем.
— Защо? Защо оставихте момчето живо? — изкрещя банкерът.
— Хмм, може би ще дойде време, когато ще го узнаете!
— Волф, не ме вбесявайте! Вие сте лъжец и предател! Вие и вашият син!
— Ами вие?
— Проклет негодник!
— Проклет негодник ли? Да, такъв съм. По ваша вина, господине! Ние прикрихме вашето убийство, защото ни държахте в ръцете си с контрабандата и ни обещахте куп пари… но не бяхме съгласни да ставаме убийци!
— Нали вие опожарихте замъка!
— По ваша заповед! Вие сте подстрекателят. Но пощадихме момчето, понеже ни беше жал и вместо него изгорихме един труп. Все пак това не беше убийство. И по друга причина оставихме детето живо, господине. Нямахме ви доверие! Когато е за вашата лична изгода, за вас човешкият живот пет пари не струва. Когато нямаше да имате вече нужда от услугите ни, с нас щеше да е свършено. Решихме и ние да ви държим в ръцете си, господине. Тъй, всичко ви казах.
Банкерът мълчеше. По-разумно беше привидно да се примири с неизбежното.
— Прав сте, Волф — заяви той с помирителен тон, — от ваша гледна точка така да разсъждавате. Не ви се сърдя. Но в крайна сметка сме съдружници, които трябва да си имат доверие. И така, кажете ми, къде се намира сега Роберт фон Хелфенщайн!
— Изключено! — махна с ръка Волф.
— Защо да е изключено?
— Защото ще го очистите.
— Глупости! За да не се боя от законния наследник, достатъчно ми е само обещанието ви, че той никога няма да узнае кой е.
— В такъв случай губим най-силния си коз.
— Ще ви платя за него.
— Да, разбира се, ще получим по някой куршум като Тифенбах, но не и пари!
— Я не се вдетинявайте! Казвате, че повече не бива да се връщате в Хелфенщайн?
— За съжаление е така.
— Е, аз ще ви дам пари и ще ви помогна да започнете нов живот. Не ми се вярва, че положението ви е толкова напечено. Я ми разкажете по-спокойно, как се случи всичко това! После ще мога по-ясно да видя нещата.
Волф му разказа. Банкерът го изслуша мълчаливо.
— Накратко казано — поде той след кратка напрегната размисъл и дебнещ израз на лицето, — на времето вие сте нарушили даденото обещание, измамили сте ме. Моля ви, няма защо да избухвате… можем да назовем нещата с истинските им имена. Сами виждате докъде я докарахте. Ако тогава бяхте почтени към мен и бяхте извършили онова, с което се бяхте нагърбили, сега нямаше да седите като бездомни бегълци. Но да забравим миналото и да помислим какво може да се спаси.
— Нищо повече не може да се спаси, господине! — отчаяно извика старият ковач.
