— Тъй ми се струва.
— Добре — промърмори кръчмарят от капрата, — и да платите, и да не ми платите, ще ви направя тази услуга. А сега бързо под сеното! По-късно, щом се отдалечим, пак ще можете да си подадете носовете!
В къщата на гробаря Ван Зом търпеливо изчакваше завръщането на околийския управител от селото. На боязливите въпроси на стария Зебалдус и на жена му даваше уклончиви, незначещи отговори, тъй че скоро те го оставиха на спокойствие. След около час околийският управител се появи.
— Ковачницата и кръчмата са под строгата охрана на местната полиция — съобщи той. — И пиле не може да прехвръкне.
— Ами околийската жандармерия?
— Уведомени са.
Управителят състави текста на доклада и свидетелите се подписаха. Князът нареди на Фридрих да го откара до гарата, като се надяваше, че ако използва влака, ще пристигне в града по-бързо отколкото с шейната. Там научи, че влак за града има чак следобед. Беше неприятно, но с шейната също можеха да изпреварят бегълците, ако действително градът бе тяхната цел, както Ван Зом с голяма сигурност предполагаше.
От предпазливост князът изпрати на своя слуга Антон телеграма със съдържание, чиито смисъл беше ясен само за посветени: „Два вълка4 избягаха. Строго наблюдение бърлогата на лъва“.
Изминаха два часа. Ван Зом и Фридрих пътуваха мълчаливи, потънали в мислите си. Всичко наоколо беше затрупано със сняг. Където пътят бе по-добър, конете преминаваха в тръст. После продължаваха в спокоен ход. Най-сетне пред тях изплува градът. При вида му князът се отърси от завладялата го замисленост и започна да дава напътствия на слугата си:
— Щом стигнем у дома, незабавно предай шейната и конете на кочияша. Отиди право при Антон и бъдете на пост, докато се преоблека! Маска номер седем! Кажи го на Антон, за да ме разпознае! Ако е възможно, да се опита да получи от камериерката ключа от задната врата, който наскоро тя е обещала на своя „обожател“!
— Ваша светлост, хрумна ми една мисъл, която може би не е съвсем лоша — дали наистина ковачите са избягали в града.
— Убеден съм.
— За тях е важно да се срещнат с банкера. Следователно ще се погрижат тази вечер той да си е у дома.
— Аха, значи мислиш, че ще го уведомят? Това би могло да стане само чрез телеграма. И после?
— В телеграфната служба ще трябва да ни дадат някакви сведения!
— Съветът ти не е лош. Ще те послушам. Карай право натам!
В телеграфната служба Ван Зом представи на началника своите министерски пълномощия, там проявиха най-голяма отзивчивост. Потърсиха из книжата и стана ясно, че двамата Волф са били дотам непредпазливи да изпратят телеграма до своя съучастник.
— Ето известието, господине! То гласи: „Моля тази вечер в десет часа да бъдете вкъщи“!
Нямаше подпис. Мястото на подаване на телеграмата беше на половината път между Хелфенщайн и града. По това Ван Зом разбра, че ковачите са избягали с шейна или кола. Иначе нямаше да могат затова кратко време да изминат толкова голямо разстояние. А според времето на подаване на телеграмата беше невъзможно да са взели влака.
— Е, заслужаваше ли си труда, ваша светлост? — попита Фридрих, когато князът се настани в шейната.
— Да. Идеята ти беше добра. Срещата им е в десет часа.
— Веднага ли ще ги задържим?
— Не мога да кажа отсега. Най-напред бащата и синът трябва да разговарят с Хелфенщайн, надявам се да ги подслушаме. После ще знаем, как трябва да постъпим. Бегълците са намерили някъде подслон, където можем да ги заловим.
Ван Зом и Фридрих се върнаха у дома. Както се бяха уговорили, слугата веднага изчезна, а князът започна да се преоблича. Той избра дрехите, с които на времето се беше появил късно през нощта като таен агент в дома на семейство Хелфенщайн. До десет имаше цели три часа и той използва това време, за да посети Улрике фон Хелфенщайн и да й разкаже за събитията, случили се през този ден. От кулата на катедралата часовникът удари девет и четвърт, когато той отново се озова пред задната врата на дома на Франц фон Хелфенщайн, където Фридрих стоеше на пост. На закътано място срещу лицевата страна на къщата го чакаше Антон.
— Банкерът у дома ли е? — осведоми се Ван Зом.
— Да. Побъбрих с моята камериерка и тя ми каза, че в момента нейният господар вечеря. Пъхна в ръката ключа за задната врата. Ето го.
— Много добре! Веднага ще го използвам, отивам малко на разузнаване. Ти си бил горе, когато наблюдаваше и подслушваше госпожа Нора заради скъпоценните камъни и бижутата. Затова ще ме водиш!
Отидоха при Фридрих пред задната врата, който разбра от господаря си, че се налага сам да остане на пост.
— Вече имам ключ за тази врата и ще се промъкна в къщата — добави Ван Зом. — Антон е запознат с вътрешното й разположение. Той ще дойде с мен!
Ключът се превъртя безшумно. След като затвориха вратата зад гърбата си, Ван Зом и Антон се озоваха пред тесни и стръмни дървени стъпала. Малкият маскировъчен фенер на княза светна за секунда-две и те пъргаво и ловко се изкачиха горе.
Там двамата стигнаха до къс коридор, в чиито край, както обясни Антон, една врата водеше към работния кабинет на банкера, а през друга, намираща се от лявата страна на коридора, се влизаше в спалнята.
Ван Зом се спря на най-горното стъпало на тясната дървена стълба. Лявата му ръка стискаше перилата, украсени с причудлива дърворезба. Случайно пръстите му напипаха и натиснаха едно издадено място в дърворезбата в самия външен край на перилата, където сигурно рядко попадаше човешка ръка. Малката издатина хлътна навътре. Смаяният княз рязко вдигна глава. В него се породи подозрение.
Антон обаче, който беше пред Ван Зом, изненадано отскочи настрана. Отляво, близо до вратата на спалнята, зейна отвор в стената.
— Какво пък е…
— Тихо! — предупреди го князът — Замаскирана врата покрита с тапет!
— Кой я отвори?
— Аз. Неволно. Докоснах с пръст… ей тук… този скрит бутон. Влизай бързо в помещението зад тайната врата! Обзалагам се, че открихме едно от най-важните свърталища на капитана, което не е известно и на тъй отзивчивата камериерка, която ти даде ключа за задната врата.
През тайната врата те се шмугнаха в една стая, където по стените висяха окачени дрехи, перуки и изкуствени бради. Втора замаскирана врата водеше към спалнята. Завеса закриваше входа за работния кабинет, където гореше настолна лампа. Двамата предпазливо се приближиха до завесата и надникнаха в помещението. Нямаше жив човек.
— Тук ще приеме двамата Волф — обади се Антон, — едва ли ще допусне в официалния салон толкова обикновени посетители.
— Естествено че няма да ги допусне там. Но я виж! Чекмеджетата на писалището са отворени! Какво ще кажеш да хвърля един поглед в счетоводството на Капитана.
— Счетоводство ли? — тихо се изсмя Антон.
— Разбира се. Не забравяй каква многостранна дейност развива! Не би се оправил, ако не води сметки и бележки за своите тъмни сделки и планове. Е, сега ще видим.
При тези думи Ван Зом изтегли докрай вече отвореното чекмедже и бързо огледа чисто подреденото му съдържание.
— Ето на! — каза той.
— Какво?
