— По дяволите!
— По-нататък казахте, че същият онзи, който откраднал трупа, е подпалил и замъка, предоставил на пламъците мъртвото дете и отвлякъл от Хелфенщайн малкия Роберт.
От смайване старият Волф не успя да изрече нито дума.
— Накрая споменахте за убийството на ротмистър фон Тифенбах — продължи обвинението си Ван Зом, — както и затова, че сте мълчали за всичко, за да държите в ръцете си престъпника.
Синът беше застанал зад бащата и не обелваше нито дума. Внезапно в десницата му проблясна острие на нож; беше успял да освободи ръката си от примката. Със светкавична бързина преряза въжето, което стягаше китките на баща му, и извика:
— Тате, след мен! — и още в следващия миг двамата се затичаха през гробището.
Околийският управител се накани заедно с писаря да хукне подир бегълците, ала Ван Зом ги задържа.
— Оставете ги тези негодници да избягат!
— Ами ако изчезнат изобщо?
— Успокойте се! И без друго не можете да ги догоните, нито да ги задържите. Аз знам къде да ги намеря.
— Къде?
— Сега-засега това е моя работа. Вие се погрижете да не могат да се доберат до жилището си и да вземат пари. Побързайте да слезете в селото и вземете необходимите мерки! Вдигнете на крак местната полиция и пак се върнете тук при нас! Трябва да изготвим доклада.
Околийският управител и писарят бързо се отдалечиха, а Ван Зом, Фридрих и стрият Зебалдус се отправиха към къщичката на гробаря. Старчето крачеше между двамата с напълно сломен вид.
20. НА БЯЛ СВЯТ ИЗЛИЗА СТАРА ВИНА
Двамата Волф не се втурнаха да бягат надолу по склона към селото, а се затичаха към отвора в зида, откъдето го прескочиха. От онази страна гората беше съвсем наблизо и поне на първо време можеше да ги закриля. Щом се озоваха между първите дървета, спряха и се огледаха назад. Отникъде не се виждаха преследвачи.
— А сега накъде? — попита синът.
— Не можем да се върнем у дома — изпъшка бащата, останал без дъх от тичането. — Скоро ковачницата ще бъде поставена под строга охрана. Принудени сме да отидем при банкера в града. Ще трябва да ни даде пари.
— Но как ще стигнем дотам? В джоба си нямам пукнат грош.
— И аз нямам. Но това е най-малката ни грижа. Ще отидем до планинската кръчма. С онзи кръчмар сме имали не една и две далавери. Той ще трябва да ни помогне.
— Но не бива да влизаме вътре.
— Естествено! Ще се промъкнем внимателно през гората, докато се озовем точно срещу кръчмата му. После ще го накараме да излезе навън, като му подсвирнем сигнала на контрабандистите.
— Добре! — кимна синът. — Но няма ли да открият следите ни.
— Няма. Между боровете на старата гора почти няма сняг. А горе на високото, където се намира кръчмата, следите ни скоро ще бъдат засипани от вятъра. Хайде, напред!
Те се затичаха през гората, която се простираше нагоре по планинския склон. По-нататък тя стигаше до пътя, от другата страна на който се виждаше една постройка — това беше планинската кръчма.
Старият Волф пъхна два пръста в устата си и свирна по особен начин. Не след дълго на прага се появи собственикът и се огледа внимателно. Волф свирна повторно, ала този път по-тихо. Тогава кръчмарят прекоси пътя и се шмугна между дърветата.
— Вие ли сте? Пак ли имате нещо?
— Стока ли? Не! — ядно се изсмя старият ковач. — Този път самите ние сме стоката.
— Не те разбирам.
— За нас двамата контрабандата свърши веднъж завинаги! Сега са ни по петите и ти трябва да ни помогнеш да избягаме!
Кръчмарят се изплаши.
— Значи са ви разкрили спатиите, а? Какво се случи?
— Не става въпрос за контрабанда, а за нещо друго.
— Че за какво? Говори де!
— Ще го научиш от хората, които няма да пропуснат да го разтръбят навсякъде. Не разполагам с време за празни приказки. Трябва бързо да стигнем до града.
— Как да ви помогна? — попита кръчмарят и му падна камък от сърцето, понеже се беше изплашил, че и той се намира в опасност.
— Конете ти тук ли са?
— Да.
— Запрегни ги и нахвърляй сено в колата, за да можем да се скрием в него! Донеси ни две шапки, малко пари и храна! Ще ти платим в града.
— Тук ли ще чакате?
— Колко време ще ти е нужно да се приготвиш?
— Поне половин час.
— Невъзможно е толкова дълго да висим тук!
— Тогава изчезвайте! Само къде ще се срещнем!
— При следващото село в гората, веднага щом подминеш вятърната мелница.
Кръчмарят се върна в стаята, където с голямо нетърпение го очакваше синът му, момък на деветнайсет години с добродушно лице, но с хитро и лукаво изражение.
— Беше сигналът на контрабандистите, нали? — попита го той.
— Да. Пратеник от другата страна на границата.
— Най-после нещо ново! Наложи се доста време да бездействаме.
— Трябва да се върна за нещо, и то веднага. Запрегни конете!
Докато синът се отправи към обора, бащата хвърли в каруцата няколко наръча сено, прибави две-три одеяла и изтегли колата от навеса навън. Навлече кожуха си, отнесе в каруцата малко храна, пури и ракия, взе две шапки и когато свърши с тази работа, синът му докара конете.
— Накъде тръгваш? — осведоми се момъкът.
— Към долно нанагорнище, дето е в джендема, нали го знаеш!
— Е, то човек не може и да попита!
— Затваряй си устата, момче! Не е необходимо всеки да знае тези неща.
— Ами ако ме попита мама? Какво да й отговоря?
— Кажи й, че съм се възнесъл към небето. Ако тази нощ погледне нагоре, ще види до луната да стърчи моят калпак.
Смеейки се на собствената си шега, кръчмарят се качи в колата.
След около половин час той мина през най-близкото село. Малко по-късно колата изтрополи покрай вятърната мелница, ковачите изскочиха от гората и се вмъкнаха в каруцата.
— Забеляза ли нещо подозрително? — попита старият Волф.
— Не. Никой не се интересува от вас.
— Само тъй изглежда. Убеден съм, че ни търси цялата полиция.
— Значи отивате в града?
— Да.
— Целият път ли ще изминете с колата или за част от пътя ще вземете влак?
— Не бива да се мяркаме във влака.
— Но няма да стигнем в града преди смрачаване.
— Това ни е добре дошло.
— Имате ли там човек, който да ви помогне да се измъкнете от тази каша?
