— Веднага.
Ван Зом получи списъка и намери деня, когато е било погребано детето на разсилната. Според обичая номерът на гроба също бе отбелязан.
— Колко време оставят на спокойствие тукашните гробове? — продължи да разпитва Ван Зом.
— Вече остарях и посивях на тази служба, но въпреки това рядко ми се е налагало да отварям гробове за повторно използване. В последния, който разкопах, почиваха останките на жена, умряла преди четирийсет години. Да, да!
— Следователно детето, за което се интересувам, не е изваждано от гроба си. Това е добре. До половин час тук ще дойде околийският управител заедно с други господа, за да наредят отварянето на гроба.
— Боже Господи! Да се изровят кости от преди двайсет години! Какъв шум ще се вдигне само! И кого имате предвид?
Непознатия от Индия посочи в списъка на гробовете.
— Ето това дете тук!
— Досега не ми се е случвало подобно нещо! И то точно детето на разсилната! Добре познавах тази свястна женица. Да, да!
— Отварянето на гроба трябва да се извърши в пълна дискретност. Чувате ли? В пълна дискретност! Ще отида да потърся гроба. Значи номер петдесет и едно.
Когато Ван Зом се върна от обиколката си на гробището при къщицата на гробаря, в този момент се появи Фридрих.
— Я гледай, ти си вече тук? Мислех, че околийският управител ще дойде преди теб. Нали той щеше да слезе и да върви пеша, а ти да откараш впряга до странноприемницата?
— Той беше така премръзнал, че пожела да изпие чаша грог преди да дойде.
— В странноприемницата ли? Е това е върхът! В Хелфенщайн има една-единствена кръчма, чиито собственик е Волф. Каква непредпазливост! Тъкмо Волф най-малко трябваше да узнае за нас. Е, хайде, влизай в гостната, Фридрих! Остава да почакаме, докато господин управителят изпие своя грог. Гробарят никъде не се виждаше.
— Той набързо отскочи до едно място — любезно каза жена му, — но скоро ще се върне. Да предложа ли на господата чаша кафе или…
— Благодаря — кратко отвърна Ван Зом. — Все пак вашият мъж можеше да се обади преди да тръгне.
— Извинете, драги господине! Излезе заради инструментите!
— Но нали те са тук, в дома му!
— Да, но земята е замръзнала и е твърда като камък, тъй че трябва да чакате дълго, докато се отвори гробът. Затова той отиде да наострят кирката.
— При ковача, нали добра ми госпожо Зебалдус? — учтиво попита Ван Зом.
— Да.
— Е, драги Фридрих, тогава имаме достатъчно време, да седнем удобно и да чакаме!
Доста по-късно пристигна околийският управител.
— Сам ли идвате, господин управител? — посрещна го Ван Зом, като бавно се изправи.
— Не. Както обещах, водя и писаря. Ей сега ще дойде.
— Навярно и той е почувствал нужда от грог, а?
— Искаше да изпие едно кафе. Когато излизахме от кръчмата, се натъкна на кмета, и тъй като имаше да събира още някакви сведения по служебна линия, реши да използва случая и да приключи с работата.
Ван Зом рязко се обърна, приближи се до областния управител и сложи ръка върху рамото му.
— Бяхме се уговорили да спазваме пълна дискретност да не събуждаме любопитството на хората, нали?
— Разбира се. Задължава ме самата служба. Не мога да се раздрънкам, още по-малко пък моят писар ще вземе да…
— Добре, добре! — прекъсна го князът. — Но човек може да извърши грешка и неволно.
— Неволно ли?
— Да, като се отбие в странноприемницата и накара всички хора от селото да се стъписат.
— Наистина… не помислих за… това! — заекна управителят.
— Но аз помислих и затова ви помолих да не се мяркате пред хората. Някой идва. Вашият придружител ли е?
— Да, писарят Райхелт.
— Аха, ей го и нашият приятел Зебалдус. Е, вече всички се събрахме и трудната ни работа може да започне! Старият гробар с тежки стъпки влезе в стаята.
— Извинете ме, уважаеми господа! Не стана тъй бързо, както си го мислех. Трябваше наново да раздухат огъня. Да, да!
— О, разполагаме с много време — снизходително се усмихна Ван Зом. — А и не сме се забавили кой знае колко.
С годините старият Зебалдус започнада забравя и бе станал доста странен. Изобщо не почувства, че е нарушил нареждането всичко да се пази в тайна, като отива при ковача Волф да наточи кирката си.
— Какво ще правим с туй нещо, кумец? — посрещна го ковачът, узнал вече от баща си, че околийският управител е седнал в кръчмата.
— Ще го наточим.
— Не бързаш, нали? Сега ще изковем още една шепа пирони и ще остави огъня да угасне. И утре е ден. Тогава ще дойде ред и на твоята кирка.
— Не, не! — настоя Зебалдус. — Трябва ми незабавно. Да, да!
— За какво си се разбързал толкова?
— За да отворя един гр… за да копая.
— Днес никой не е умрял, нали! — учуди се ковачът.
— Въпреки туй трябва да изкопая един гроб!
Това бе необичайно. Необичайно беше и присъствието на околийския управител. Ковачът беше голям хитрец, а на всичко отгоре и любопитен човек. Ето защо реши да подпита гробаря и да узнае туй-онуй. Засмя се и каза:
— Я не бъди толкоз потаен бе, кумец! Вече знам за какво става въпрос. Та нали околийският управител седи в нашата кръчма!
— Управителят? Да, той се канеше да идва. Непознатият господин също го каза. Но всичко трябва да остане в тайна! Да, да!
— Това се отнася за други, кумец, не и за нас. Нали баща ми е член на общинския съвет и без друго трябва да знае всичко.
— Тук си прав. Е, щом вече си узнал, тогава няма защо да съм толкоз боязлив. Какво ще кажеш за цялата история? Струва ми се, че откакто съществува Хелфенщайн, не е отварян гроб по искане на властите. Да, да!
— Но защо го правят сега? Околийският управител нищо не ми каза за причината.
— Търсят костите на едно дете. Да, да!
От странноприемницата си старият Волф беше забелязал появяването на гробаря в ковачницата. Ето защо отскочи до сина си, за да разбере за какво става дума. Той успя да чуе по-голямата част от новината, донесена от кумеца Зебалдус.
— На дете ли? — подхвърли той в този момент. — Че за кое дете става въпрос?
— За детето на разсилната. Помниш ли я още, онази, гърбавата Грете… Бог да я прости! Да, да!
Старият Волф се почувства, сякаш някой го удари право в лицето. Незабелязано размени поглед със сина си и попита:
— Детето на гърбавата Грете?
— Е, сигурно си спомняш погребението. Беше преди двайсет години. Да, да!
— Нищо не мога да си спомня. Ами ти? — обърна се той към сина си.
— Представа си нямам.
