— Тогава изобщо не се питах кое как е, нито пък размислях много-много. Бях уморена и съсипана. Баща ми нямаше късмет в своите начинания, бяхме напълно обеднели и принудени да водим мизерно съществуване. Ала въпреки това аз си живеех с голямата илюзия, че имам съсловното право да водя безгрижен, охолен живот във висшето общество, към всичко друго оставах безразлична освен към възможността да постигна целта си. И наистина я постигнах. Само не ме питайте на каква цена!
Около минута двамата мълчаха. После Ван Зом поде разговора:
— Моля ви, кажете ми още нещо: вие единственият свидетел ли сте, има ли друг, който познава истинския престъпник от онова време?
— Не мога да кажа с абсолютна сигурност, но предполагам, че Франц е имал помощници.
— Кое ви кара да мислите така?
— Веднъж когато го попитах как всъщност е попаднал в джоба на Бург ключът от стаята на чичо му, Франц се изпусна. Изсмя се подигравателно и рече: „Че за какво са доверените хора!“ Освен това съм убедена, че той е виновникът за опожаряването на замъка, когато загина законният наследник, малкият Роберт. Наистина, нищо не мога да докажа… ала това злодеяние бе последната брънка от една дълга верига престъпления, чрез които моят мъж постигна всичко каквото си беше намислил. Обаче тази мерзост Франц не извърши собственоръчно.
— Как ще обосновете това ваше твърдение?
— По време на пожара той не беше в замъка Хелфенщайн. Също както и Улрике, през онази вечер той се намираше още в града на заключителното съдебно заседание от делото срещу Бург. Ето защо е имал помагачи. Предполагам, че са били контрабандисти, с които поддържаше постоянна връзка, това го разбрах по-късно.
— Ужасно! Да опожари замъка и да причини смъртта на едно невинно дете!
Нора, която обезсилена се беше отпуснала на леглото, отново се надигна.
— Какво значение има това за човек — каза тя ясно и високо, — който чувства толкова малко угризения на съвестта, колкото и Капитана?
— Капитана ли?
Жената надигна глава и се ослуша. Стори й се, че из помещението се разнесоха сподавени възклицания, но тъй като после тишината не бе нарушена, тя отпусна глава.
— Да, признавам най-откровено — каза тя бавно и отмерено, — че моят мъж е Капитана, който от дълги години държи целия град и околията в страх и ужас.
— А съзнавате ли, че с това ваше обвинение го изпращате на ешафода?
— Точно това искам, съжалявам само, че за него няма да има средновековни изтезания! Би трябвало да изтърпи хилядократни мъки… също като мен!… Единствено заради това ви изповядах всичко.
— Той действително ли е Капитана?
— Гарантирам ви го с главата си.
— Добре, ще ви помогна да се отървете от това чудовище в човешки образ. Естествено, ще трябва да повторите тези ваши обвинения пред съдията.
— Да, да, да! И след като го унищожа, съм готова да умра!
— А в случай, че Герхард Бург е все още жив… и го намерят… вие бихте ли се явила на очна ставка с него?
— И на това съм съгласна!
— Ами ако ви изправят срещу вашия мъж?
— Най-голямото ми желание е да изкрещя в лицето на това чудовище колко много го мразя!
— Тогава се споразумяхме. Можете да останете тук в убежището на моя дом, докогато поискате.
Тя се надигна изненадана.
— Аз… аз съм във вашия дом и мога да остана тук? Няма ли да ме предадете на полицията?
— Няма да е умно от моя страна. Ако искаме да заловим Капитана, ще трябва да подхванем нещата малко по-иначе. Той просто ще ви обяви за невменяема и тъй като току-що идвате от психиатрично заведение, това твърдение би прозвучало доста правдоподобно.
С въздишка на облекчение, изтощена от голямото душевно и физическо напрежение, тя отново се отпусна на възглавницата.
— Ще извикам вашата прислуга — каза князът.
Той дръпна шнура на едно звънче. Появи се болногледачка с двама слуги, които по даден знак изнесоха навън леглото с болната. После Ван Зом протегна ръка към друг шнур и завесата от тънък воал се плъзна настрани. Свидетелите на странната сцена бяха осветени от лампата.
Улрике седеше до полковник фон Тифенбах. Скрила лице с носната си кърпичка, тя не помръдваше. Като изстрелян от тетивата на лък, тайният съветник Щиве скочи на крака, разтърка очи и каза:
— Нима сънувах? Та това беше… — тук той млъкна и погледна към останалите господа, сякаш искаше да се увери, че не е станал жертва на фокуснически трик или на зрителна измама. Ала около себе си видя пребледнели лица, по които се четяха удивление и дълбоко вълнение. След малко тайният съветник попита княза:
— Тази дама действително ли е съпругата на банкера фон Хелфенщайн?
— Гарантирам ви — заяви Ван Зом, — а и госпожица Улрике фон Хелфенщайн, чиято компаньонка е била на времето госпожа Нора, също може да го потвърди.
— Ами тя не е ли…? — при тези думи Щиве се почука с пръст по челото.
— Не, и духовно, и умствено тя е също толкова здрава, колкото сте вие или аз. Та нали целият ни разговор ви го доказа, а и господата професор Хофман и доктор Цандер ще го потвърдят.
— Тогава… тогава… тогава — възкликна тайният съветник Щиве и енергично размаха ръце във въздуха.
— Моля? — търпеливо попита Ван Зом.
— Ами тогава… мммда, значи тогава ние ужасно сме се заблудили.
Последва неловко мълчание. Хората се покашляха, побутваха се столове и кресла насам-натам.
Пръв се окопити префектът на полицията Вреде. Напрегнатият израз от лицето му изчезна и се замени с доволна усмивка. Признанието на госпожа Нора бе свалило от плещите му огромен товар. Най-сетне и в пресата, и в обществеността щяха да престанат клеветите и обидите, с които упрекваха полицията в некадърност. Дори в двореца му бяха подхвърлили неприятната забележка, че не бил в състояние да разкрие дирите и тайните ходове на Капитана. Сега изведнъж всичко се промени. Най-сетне пак можеше да диша спокойно.
Потривайки доволно ръце, той се приближи до княза и рече:
— Направо знаменито, ваша светлост! — каза той, изпаднал в добро настроение. — Само едно нещо не разбирам — как успяхте да изтръгнете пълни признания от тази закоравяла персона след двайсетгодишна престъпническа дейност?
— Единствено е познание за човешката природа. Трябваше да я изпълня с омраза и чувство за отмъщение към нейния мъж. Принудих банкера, след една извършена от нея кражба, да я настани в болнично заведение като предразположена към психически отклонения.
— Принудихте го? Да не би да й е дал отровата по ваше настояване? Това би било твърде неприятно.
— Не Това си беше негово дело. Предположих, че тя отдавна му е омръзнала — не забравяйте насила натрапената женитба — и като опасен човек, който знае за всичките му престъпления, той с готовност би се възползвал от предложилия му се случаи да се отърве от нея веднъж завинаги. Той я превърна в най-лютия си неприятел.
— Сам разбирате, ваша светлост, че този успех ме радва изключително и че се намирам в най-добро настроение — кимна Вреде. — Онова, което чухме, беше ужасяващо! Клетия Герхард Бург! — Той закри устата си с ръка и се огледа наоколо. В същото време отвън се чу шум от захлопваща се врата. — Струва ми се — продължи той по-тихо че останахме с един човек по-малко… вече не виждам нашия таен съветник Щиве. Признавам си, ваша светлост, че проклетия Капитан е причина да прекарам не една и две безсънни нощи… но може би всичко това е нищо в сравнение с нощта, която предстои на нашия стар, добър, самомнителен таен съветник!
Тук разговорът между двамата бе прекъснат. Министърът се приближи и признателно стисна ръката на
