си. Осъзнах, че нямаше мъгла, която да се стели пред прозореца ми.
Скочих от леглото, за да погледна и изохках от ужас.
Дворът беше застлан с дебела покривка от сняг, покрил покрива на пикапа ми и заскрежил пътят. Но това не беше ужасната част. Целият дъжд от вчера беше солидно замръзнал — оформяйки шушулките по дърветата във фантастични форми и правейки шосето смъртоносно хлъзгаво. Имах си достатъчно проблеми да се задържа на земята, докато беше суха. Сигурно щеше да е по-безопасно за мен да се върна обратно в леглото.
Чарли беше заминал за работа преди да се събудя. По много начини животът с Чарли беше като да имам собствено място, и открих, че тържествувам от усамотението наместо от самотата.
Бързо изгълтах купа корнфлейкс и портокалов сок направо от кутията. Бях развълнувана да отида на училище и това ме плашеше. Знаех, че не беше стимулиращата учебна среда, която очаквах нетърпеливо, или срещата с новите ми познати. Ако трябваше да бъда честна със себе си, знаех че нямам търпение да стигна до училище, защото щях да видя Едуард Кълън. И това беше много, много глупаво.
Би трябвало напълно да го избягвам след вчерашното ми безумно и смущаващо бръщолевене. Пък и нещо ме съмняваше — защо ще лъже за очите си? Все още ме плашеше враждебността, която понякога се излъчваше от него, и все още ми се връзваше езика, като си представех перфектното му лице. Бях убедена, че моето ниво и неговото ниво са две сфери, които не се докосват. Така че не би трябвало да се вълнувам от мисълта, че ще го видя днес.
Наложи се да впрегна цялата си концентрация в това да премина през заледеният каменен път жива. Почти загубих равновесие, когато най-накрая стигнах до пикапа, но успях да се хвана за страничното огледало и да се спася. Очевидно днешният ден щеше да бъде кошмарен.
Докато карах към училище, се разсеях от страха си от падане и от неволните си теории за Едуард Кълън, като се замислих за Майк и Ерик и очевидно различното отношение на момчетата тук. Бях убедена, че изглеждам по абсолютно същият начин както изглеждах и във Финикс. Може би беше просто това, че момчетата в старото ми училище ме бяха гледали как минавам бавно през всички откачени фази на съзряването и все още гледаха на мен по същият начин. Вероятно беше, защото бях нещо ново тук, където новостите бяха малко. Сигурно сакатата ми тромавост изглеждаше по-скоро симпатична, отколкото жалка, определяйки ме като девойка в беда. Каквато и да бе причината, кучешкото поведение на Майк и очевидното съревнование на Ерик с него бе доста объркващо. Не знаех дали предпочитам да бъда игнорирана.
Пикапът ми изглежда нямаше никакъв проблем с черният лед, покриващ пътя. Въпреки това карах много бавно, защото не желаех да оставя след себе си пътека от масово разрушение по главната улица.
Когато слязох от пикапа си пред училище, видях защо имам толкова малко проблеми. Нещо сребристо улови погледа ми като вървях към задната част на пикапа — докато се държах внимателно за опора към страните му — за да огледам гумите му. Имаше тежки вериги кръстосани около тях във формата на ромб. Чарли сигурно бе станал един Бог знае кога, за да ги сложи на пикапа. Гърлото внезапно ме стегна. Не бях свикнала някой да се грижи за мен и негласната загриженост на Чарли ме изненада.
Докато стоях в задната част на пикапа, борейки се с внезапният прилив на емоции, които зимните вериги бяха породили в мен, чух един много странен звук.
Беше високо скърцане, което бързо ставаше болезнено силно. Сепнато вдигнах поглед.
Забелязах няколко неща едновременно. Нищо не се движеше на забавен каданс по начина, по който става във филмите. Наместо това изглежда адреналинът караше мозъкът ми да работи много по-бързо, и ми беше лесно да погълна няколко ясни детайла наведнъж.
Едуард Кълън стоеше на четири коли разстояние от мен, гледайки ме с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше от морето от лица, замръзнали в една и съща маска на шок. Но от първостепенна важност бе тъмносинята кола, която се плъзгаше, гумите й пищяха от удара на спирачките, въртейки се лудо по леда на паркинга. Щеше да удари задната част на пикапа ми и аз стоях между тях. Нямах време дори да затворя очи.
Точно преди да чуя разбиващият звук на колата, огъваща се около задната част на пикапа, нещо ме удари силно, но не от посоката, която очаквах. Главата ми се удари в леденият път и почувствах нещо силно и студено да ме притиска съм земята. Лежах на павето зад кафеникавата кола, до която бях паркирала. Но все още нямах възможността да забележа нещо друго, защото колата все още идваше. Беше се огънала около края на пикапа и все още въртейки и плъзгайки се, щеше да се сблъска с мен
Тиха ругатня ме накара да осъзная, че имаше още някой с мен, и гласът ми се стори ужасно познат. Две дълги, бели ръце се стрелнаха закрилнически пред мен, и колата спря внезапно на стъпка разстояние от лицето ми, като големите ръце се бяха впили в дълбока вдлъбнатина в тялото на колата.
След това ръцете му се дръпнаха толкова бързо, че изглеждаха замъглени. Едната внезапно повдигна колата, а нещо ме дърпаше назад, разлюлявайки краката ми като на парцалена кукла, докато не удариха гумите на кафеникавата кола. Оглушителен металически звук нарани ушите ми, и колата падна, стъкла хвърчейки, на асфалта — на същото място, където бяха краката ми допреди секунди.
Цареше пълна тишина за една дълга секунда, докато крещенето не започна. Във внезапната лудница можех да чуя повече от един човек да вика името ми. Но по-ясно отколкото всичкото крещене, можех да чуя тихия, обезумял глас на Едуард Кълън в ухото си.
— Бела? Добре ли си?
— Добре съм — гласът ми прозвуча странно. Опитах се да стана, и осъзнах, че той ме е притиснал до себе си в желязна хватка.
— Бъди внимателна — предупреди ме той, докато се опитвах да се измъкна. — Мисля, че удари доста силно главата си.
Изведнъж усетих пулсиращата болка над лявото си ухо.
— Ау! — казах аз изненадана.
— И аз така си помислих. — Удивително, но гласът му звучеше така, сякаш потискаше смях.
— Как по… — замлъкнах, опитвайки се да проясня главата си и да се ориентирам. — Как стигна толкова бързо до тук?
— Стоях точно до теб, Бела — каза той, гласът му отново сериозен.
Опитах се да стана и този път той ме остави, разхлабвайки хватка си около кръста ми и отдръпвайки се колкото се може по-далеч от мен в ограниченото пространство. Погледнах към загриженото му, невинно изражение и отново се обърках от силата на златистите му очи. Какво го питах?
И тогава ни откриха, тълпа от хора, по чиито лица се спускаха сълзи, викайки си един на друг, викайки на нас.
— Не мърдайте — някой ни нареди.
— Измъкнете Тайлър от колата! — извика някой друг.
Суматохата се вихреше около нас. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.
— Просто стой мирно засега.
— Студено е — оплаках се аз. Изненадах се, когато той се изсмя изпод дъха си. Имаше нещо изнервено в този звук.
— Ти беше ето там — внезапно си спомних аз, и смехът му рязко спря. — Стоеше до колата си.
Лицето му стана сурово.
— Не, не бях.
— Видях те. — Навсякъде имаше хаос. Можех да чуя грубите гласове на възрастни, които пристигат на мястото на произшествието. Но аз упорито се придържах към спора ни — бях права и той трябваше да го признае.
— Бела, стоях точно до теб и те дръпнах от пътя. — Той приложи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми съобщи нещо от първостепенно значение.
— Не — стиснах челюсти аз.
Златното в очите му пламна.
— Моля те, Бела.
— Защо? — настоях аз.
