— Повярвай ми — помоли ме той със съкрушително мек глас.
Можех да чуя сирените вече.
— Обещаваш ли да ми обясниш всичко по-късно?
— Добре — озъби се той, внезапно изгубил търпение.
— Добре — повторих ядосано.
Трябваха шестима парамедици и двама учителя — господин Варнър и треньор Клап — да преместят колата достатъчно далеч, за да донесат носилки за нас. Едуард категорично отказа неговата, и аз се опитах да направя същото, но предателят им каза, че съм си ударила главата и вероятно имам сътресение. Насмалко да умра от срам, когато ми сложиха шината на врата. Изглежда цялото училище се бе събрало да ме гледа сериозно, докато ме качваха в линейката. Едуард пък се качи отпред. Беше вбесяващо.
Сякаш нещата не бяха достатъчно зле, ами и шефа на полицията Суон пристигна точно преди да ме откарат.
— Бела! — извика паникьосано той, като ме разпозна на носилката.
— Добре съм, Чар… тате — въздъхнах. — Нищо ми няма.
Той се обърна към най-близкият парамедик за компетентно мнение. Игнорирах го в опит да подредя бъркотията от необясними картини, които се въртяха хаотично в главата ми. Когато ме отдалечиха от колата, бях забелязала дълбоката вдлъбнатина в предницата на кафеникавата кола — много ясна вдлъбнатина, която очертаваше точно контурите на рамената на Едуард… сякаш се бе хвърлил с такава сила срещу колата, че да повреди металната рамка…
И след това семейството му, което наблюдаваше от далечината, чиито изражения варираха от неодобрение към ярост, но нямаше дори и загатната загриженост за безопасността на брат им.
Опитах се да измисля логичен отговор, който би обяснил това, което току-що бях видяла — отговор, който изключваше предположението, че полудявам.
Естествено, линейката бе придружена от полицейската кола до градската болница. Чувствах се невероятно глупаво през цялото време, докато ме местиха. Това, което го правеше още по-ужасно, бе че Едуард сам се придвижваше през болничните врати по собствена воля. Стиснах зъби.
Настаниха ме в спешното отделение, в дълга стая с редица от легла, разделени от пастелно оцветени завеси. Една сестра ми измери кръвното и сложи термометър под езика ми. Тъй като никой не се сещаше да дръпне завесата около леглото, за да ми даде малко уединение, реших че не съм задължена да нося повече глупавата шина за врата. Когато сестрата се отдалечи, бързо разкопчах велкрото и хвърлих шината под леглото.
Имаше още една вихрушка от болничен персонал, и още една носилка донесена до съседното легло. Разпознах Тайлър Кроули от часът ми по публична администрация изпод кървавите превръзки, увити плътно около главата му. Тайлър изглеждаше хиляди пъти по зле, отколкото аз се чувствах. Само че той ме наблюдаваше загрижено.
— Бела, толкова съжалявам!
— Добре съм, Тайлър… изглеждаш ужасно, ти добре ли си? — Докато говорехме, сестрите започнаха да развиват зацапаните му превръзки, разкривайки безбройни повърхностни рани по цялото му чело и лявата му страна.
Той ме игнорира.
— Помислих си, че ще те убия! Карах прекалено бързо и не прецених добре леда… — Той трепна, когато една от сестрите започна да попива лицето му.
— Не се тревожи за мен, не ме улучи.
— Как успя да се дръпнеш толкова бързо от пътя? Изведнъж беше там, а после те нямаше…
— Ъм… Едуард ме издърпа от пътя.
Той изглеждаше объркан.
— Кой?
— Едуард Кълън… той стоеше точно до мен. — Винаги съм била ужасна лъжкиня — изобщо не звучах убедително.
— Кълън? Не го видях… уау, всичко стана толкова бързо предполагам. Той добре ли е?
— Струва ми се. Той е някъде тук, но не го докараха с носилка.
Знаех си, че не съм луда. Какво се бе случило? Нямаше как да обясня това, което бях видяла.
Закараха ме, за да ми направят рентгенова снимка на главата. Казах им, че нищо ми няма и бях права. Нямаше дори сътресение. Попитах дали мога да си тръгна, но сестрата каза, че трябва първо да говоря с доктора. Така че бях хваната в капан в спешното, чакаща и подразнена от непрекъснатите извинения на Тайлър и обещания да ми се реваншира. Без значение колко пъти се опитвах да го убедя, че съм добре, той продължаваше да се самоизмъчва. Накрая просто затворих очи и го игнорирах. Той продължи да мърмори разкаяно.
— Спи ли? — попита мелодичен глас. Веднага отворих очи.
Едуард стоеше на стъпка разстояние от леглото ми, подсмихвайки се. Опитах се да го изгледам гневно. Не беше лесно — струваше ми се по-естествено да го гледам с копнеж.
— Хей, Едуард, наистина съжалявам… — започна Тайлър.
Едуард вдигна ръка, за да го спре.
— Няма тяло, няма жертва — каза той, показвайки ослепителните си зъби. Той се премести да седне на ръба на леглото на Тайлър, обърнат към мен. Подсмихна се отново.
— Та, каква е присъдата? — попита ме той.
— Всичко ми е наред, но няма да ме пуснат — оплаках се аз. — Как така не си окован за болнично легло като нас?
— Всичко зависи от това кого познаваш — отговори той. — Но не се тревожи, дойдох да ви разведря.
Точно тогава иззад ъгъла се появи един доктор и устата ми зейна широко отворена. Беше млад, рус… и по-красив, от която и да е филмова звезда, която бях виждала. Беше блед и изглеждаше доста изморен, с тъмни кръгове под очите си. От описанието на Чарли, това би трябвало да е бащата на Едуард.
— И така, госпожице Суон — каза доктор Кълън с невероятно привлекателен глас, — как се чувствате?
— Добре съм — казах аз, като се надявах, че това ще е последният ми път.
Той отиде до светлинното табло над главата ми и го включи.
— Рентгеновата ви снимка изглежда добре — каза той. — Боли ли ви главата? Едуард каза, че сте се ударили доста силно.
— Добре съм — повторих аз с въздишка, хвърляйки намръщен поглед към Едуард.
Докторът прокара студените си пръсти по черепа ми. Забеляза, когато трепнах.
— Боли ли? — попита той.
— Не много. — Имала съм и по-лоши.
Чух тих смях и се обърнах към Едуард, за да видя снизходителната му усмивка. Очите ми се присвиха.
— Е, баща ти е в чакалнята — можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.
— Не може ли направо да отида на училище? — попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.
— Може би трябва да си починеш малко днес.
Погледнах към Едуард.
—
— Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели — каза Едуард самодоволно.
— Всъщност — доктор Кълън го прекъсна, — изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.
— О, не — изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.
Доктор Кълън повдигна вежди.
— Искаш ли да останеш?
— Не, не! — настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено
