Здрач

— Кълън не идват тук — каза той с такъв тон, който прекратяваше темата, игнорирайки въпросът й.

Тайлър, който се опитваше да привлече обратно вниманието й, попита за мнението на Лорън за диска, който държеше. Тя се разсея.

Вгледах се в момчето с дълбокият глас, но той гледаше към тъмната гора зад нас. Той каза, че Кълън не идваха тук, но тонът му загатваше нещо повече — че не им беше позволено, имаха забрана. Отношението му остави странно впечатление в мен, което се опитах да игнорирам без успех.

Джейк прекъсна медитацията ми.

— Та, Форкс влудява ли те вече?

— О, бих нарекла това подценяване — направих гримаса аз.

Той се ухили разбиращо.

Все още размишлявах върху краткият коментар за Кълън и получих внезапно вдъхновение. Планът беше глупав, но не ми хрумваха по-добри идеи. Надявах се, че младият Джейкъб няма много опит с момичетата, така че да не прозре през определено жалките ми опити за флиртуване.

— Искаш ли да се разходим по плажа? — попитах аз, опитвайки се да имитирам начина, по който Едуард гледаше изпод миглите си. Ефекта надали беше наполовина толкова добър, в това бях убедена, но Джейкъб скочи с желание на крака.

Докато вървяхме на север по многоцветните камъни към морската дига от плавеи, облаците най-накрая се строиха през небето, карайки морето да потъмнее и температурата да падне. Пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете ми.

— Та, ти на шестнайсет ли си? — попитах, опитвайки се да не приличам на идиот, докато пърхах с мигли по начина, по който бях виждала момичетата по телевизията да правят.

— Току-що станах на петнайсет — призна той, поласкан.

— Сериозно? — Лицето ми бе пълно с фалшива изненада. — Помислих те за по-възрастен.

— Висок съм за възрастта си — обясни той.

— Идваш ли често към Форкс? — попитах дяволито, сякаш се надявах на „да“. Имах чувството, че звуча като пълен идиот. Страхувах се, че всеки момент ще ме погледне с отвращение и ще ме обяви за измамница, но той продължаваше да изглежда поласкан.

— Не много — призна той намръщено. — Но когато завърша колата си, ще мога да идвам колкото си искам — след като си получа книжката — поправи се той.

— Кой беше онова момче, с което Лорън говореше? Изглеждаше прекалено възрастен, за да се мотае с нас. — Нарочно се причислих към по-малките, опитвайки се да изясня, че предпочитам Джейкъб.

— Това е Сам… той е на деветнайсет — информира ме той.

— Какво беше това, което го каза за семейството на доктора? — попита невинно.

— За семейство Кълън? О, на тях не им е разрешено да идват към резервата. — Той погледна настрани, към остров Джеймс, потвърждавайки това, което ми се стори, че чух в гласът на Сам.

— Защо не?

Той ме погледна, прехапвайки устна.

— О-па. Не би трябвало да ти казвам това.

— О, но аз няма да кажа на никого, просто съм любопитна. — Опитах се да направя усмивката си съблазнителна, чудейки се дали не прекалявам.

Той ми се усмихна въпреки това, очевидно съблазнен. След това повдигна една вежда и гласът му стана дори по-пресипнал отпреди.

— Харесваш ли страшни истории? — попита той зловещо.

— Обожавам ги — ентусиазирах се аз.

Джейкъб се отправи към едно дърво наблизо, чиито корени стърчаха като изтощените крака на гигантски, блед паяк. Той се покачи с лекота на един от извитите корени, докато аз се настаних под него в основата на дървото. Той гледаше към камъните, усмивка заигра по края на широките му устни. Можех да видя, че ще се опита да направи историята добра. Фокусирах се да излъчвам жив интерес от очите си.

— Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли… килетите, тоест? — започна той.

— Всъщност не — признах аз.

— Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп — предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. — Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. — Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците — и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. — Гласът му се снижи.

— Студените? — попитах аз, интересът ми вече истински.

— Да. Има истории за студените, стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят прапрадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. — Той извъртя очи нагоре.

— Прапрадядо ти? — насърчих го аз.

— Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.

— Върколаците имат врагове?

— Само един.

Наблюдавах го сериозно, надявайки се да предреша нетърпението ми като възхищение.

— Та, виждаш ли — продължи Джейкъб, — студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на прапрадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид — те не би трябвало да са опасни за племето. Така че прапрадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. — Той ми смигна.

— Ако не са били опасни, защо тогава…? — Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко на сериозно вземах страшната му история.

— Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. — Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.

— Какво имаш предвид под „цивилизовани“?

— Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някак си се издържат с животни вместо това.

Опитах се да звуча небрежно.

— Та това какво общо има със семейство Кълън? Да не би те да са като студените, които прапрадядо ти срещнал?

— Не. — Той направи драматична пауза. — Те са абсолютно същите.

Навярно си е помислил, че изплашеното ми изражение се дължи на историята му. Той ми се усмихна доволно, и продължи.

— Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на прапрадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. — Той се бореше с усмивката си.

— И какво са те? — накрая попитах. — Какво точно са студените?

Той се усмихна мрачно.

— Кръвопийци — отговори той със смразяващ глас. — Вашите хора ги наричат вампири.

Наблюдавах вълните, разбиващи се в брега, когато той отговори, не много убедена какво изобразява в момента лицето ми.

— Хвана те страх — засмя се доволно той.

— Добър разказвач си — похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.

— Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.

Не можех да контролирам все още изражението си, за да го погледна.

— Не се тревожи, няма да те издам.

— Мисля, че току-що наруших договора — засмя се той.