— Ще отнеса историята ти в гроба — обещах аз, потрепервайки.
— Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Кълън работи там.
— Разбира се, че няма да му кажа.
— Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? — попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
Обърнах се към него и му се усмихнах възможно най-нормално.
— Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? — Повдигнах ръката си.
— Яко — усмихна се той.
Изведнъж звука на прииждащите стъпки ни предупреди, че някой идва към нас. Главите ни се обърнаха точно навреме, за да видим Майк и Джесика на стотина крачки, идващи към нас.
— Ето къде си, Бела — каза Майк с облекчение, прокарвайки ръка приз косата си.
— Това гаджето ти ли е? — попита Джейкъб, разтревожен от ревнивата нотка в гласът на Майк. Бях изненадана, че е толкова очевидно.
— Не, определено не — прошепнах му аз. Бях невероятно благодарна на Джейкъб, и желаех да го направя възможно най-щастлив. Смигнах му, като се обърнах с гръб към Майк. Той ми се усмихна, възгордян от глупавото ми флиртуване.
— Та като си взема книжката… — започна той.
— Намини някой път през Форкс. Можем да се помотаем заедно. — Почувствах се виновна като казах това, знаейки, че съм го използвала. Само че наистина харесвах Джейкъб. Той беше някой, с когото лесно можех да се сприятеля.
Майк беше стигнал до нас, с Джесика няколко крачки зад него. Можех да видя как очите му оценяват Джейкъб, и изглеждаше доволен от очевидната му младост.
— Къде беше? — попита той, въпреки че отговорът стоеше пред него.
— Джейкъб ми разказваше местни истории — обясних аз — Беше много интересно.
Усмихнах се топло на Джейкъб, който ми се ухили в отговор.
— Ами — замълча Майк, докато преценяваше внимателно наново ситуацията, като видя задружността ни. — Ще тръгваме — изглежда, че ще завали.
Всички погледнахме към сърдитото небе. Определено изглеждаше така, сякаш ще завали всеки момент.
— Добре — скочих на крака аз. — Идвам.
— Беше ми приятно да се видим
— Наистина беше. Следващият път, когато Чарли идва да види Били, ще дойда и аз — обещах.
Усмивката му се разля по лицето.
— Това би било яко.
— И благодаря — добавих сериозно.
Нахлупих качулката си, докато стъпвахме тежко по камъните към паркинга. Няколко капки започнаха да падат, правейки черни петна върху камъните, където се бяха приземили. Когато стигнахме до шевролета, останалите вече бяха качили всичко в него. Качих се на задната седалка при Анджела и Тайлър, обявявайки, че вече ми бе минал реда на предната седалка. Анджела само се загледа през прозореца към зараждащата се буря, а Лорън се извъртя на средната седалка, за да окупира вниманието на Тайлър, така че аз просто облегнах глава на седалката и затворих очи, опитвайки се упорито да не мисля за нищо.
7. КОШМАР
Казах на Чарли, че имам много домашни за писане и че не искам нищо за ядене. Имаше баскетболен мач, който той очакваше с нетърпение, макар разбира се
Веднъж влязла в стаята ми, заключих вратата. Разрових се из бюрото си, докато открия старите ми слушалки и ги включих в малкият ми диск плейър. Избрах един диск, който Фил ми беше дал за Коледа. Беше на една от любимите му групи, но те използваха прекалено много бас и крещене за моят вкус. Сложих го на мястото му и се излегнах на леглото си. Сложих слушалките, натиснах копчето за пускане, и усилих звука, докато ушите не ме заболяха. Затворих очи, но светлината все още ми пречеше, затова добавих възглавница върху горната половина на лицето ми.
Концентрирах се много внимателно върху музиката, опитвайки се да разбера думите, да разплета сложната мелодия на барабаните. На третият път като прослушвах диска, знаех всички думи поне до припева. Бях изненадана да открия, че групата все пак ми харесва, веднъж щом свикна с гърмящият шум. Трябва да благодаря отново на Фил.
И проработи. Разбиващата мелодия бе направила мисленето невъзможно — което именно беше целта на цялото упражнение. Слушах диска отново и отново, докато не запях едновременно с песните и накрая не заспах.
Отворих очи, за да се намеря на познато място. Част от мен съзнавайки, че сънувам, разпознах зелената светлина на гората. Можех да чуя разбиващите се в скалите вълни някъде наблизо. И знаех, че ако открия океана, отново ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам шума, но изведнъж Джейкъб Блек беше там, хванал ръката ми, дърпайки ме назад към тъмната част на гората.
— Джейкъб? Какво има? — попитах го аз. Лицето му беше уплашено, докато ме дърпаше с всичка сила въпреки съпротивленията ми — не исках да влизам в тъмното.
— Бягай, Бела, трябва да бягаш! — шепнеше той ужасен.
— Насам, Бела! — разпознах гласът на Майк, който ме викаше от мрачните дъбрави на дърветата, но не можех да го видя.
— Защо? — попитах, докато все още се дърпах от хватката на Джейкъб, сега отчаяна да видя слънцето.
Но Джейкъб изведнъж пусна ръката ми и изскимтя, внезапно треперейки, падайки на мъглявата горска земя. Той се гърчеше на земята, докато аз наблюдавах ужасена.
— Джейкъб! — извиках аз. Но той бе изчезнал. На мястото му имаше огромен червеникавокафяв вълк с черни очи. Вълкът се обърна с гръб към мен, насочвайки се към брега, козината на раменете му настръхнала, от появилите му се остри зъби се изтръгна ръмжене.
— Бягай, Бела! — Майк извика някъде иззад мен. Но аз не се обърнах. Гледах светлината, която идваше право към мен от плажа.
И тогава Едуард излезе от дърветата, кожата му леко сияеше, очите му черни и опасни. Той вдигна ръка и махна към мен да го последвам. Вълкът ръмжеше в краката ми.
Направих крачка напред, крачка към Едуард. Тогава той ми се усмихна, зъбите му остри.
— Повярвай ми — измърка той.
Направих още една крачка.
Вълкът се хвърли в пространството между мен и вампира, зъбите се целеха към врата му.
— Не! — изпищях аз, изправяйки се рязко в леглото ми.
Внезапното ми движение накара слушалките ми да свлекат диск плейъра от нощната масичка, и да изтрака на дървеният под.
Лампата ми все още бе включена, и стоях напълно облечена с обувките в леглото си. Огледах се, дезориентирана към часовника на скрина ми. Беше пет и половина сутринта.
Изохках, тръшнах се назад и се претърколих върху лицето си, изритвайки ботушите ми. Въпреки това ми беше прекалено некомфортно, за да заспя отново. Претърколих се обратно и разкопчах дънките си, изритвайки ги странно, докато се опитвах да стоя хоризонтално. Можех да усетя плитката в косата ми, неудобен ръб по задната част на черепа ми. Обърнах се на другата страна, махайки ластика и бързо разресвайки с пръсти плитката ми. Върнах възглавницата върху очите ми.
Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Подсъзнанието ми бе извикало точно образите, които отчаяно бях опитала да избегна. Трябваше да се изправя срещу тях сега.
