идвам.
Катеренето не отне много време, въпреки че не ми харесваше липсата на небе в гората. Зелената светлина контрастираше странно с младежкият смях, прекалено мрачна и злокобна, за да бъде в хармония със слънчевото настроение около мен. Трябваше много да внимавам при всяка моя крачка да избегна корените отдолу и надвисналите клони отгоре, затова скоро изостанах назад. Евентуално излязох от смарагдовият затвор на гората и открих каменният бряг отново. Имаше отлив и малка подземна река струеше покрай нас на път за морето. Наоколо каменните брегове и плитките басейнчета, които никога не пресъхваха напълно, бяха изпълнени с живот.
Бях много внимателна да не се наведа прекалено напред над малките океански басейнчета. Другите бяха безстрашни, скачайки от камък на камък, кацайки предпазливо на ръба. Намерих един стабилно изглеждащ камък на ръба на единият от по-големите басейни и седнах там предпазливо, омагьосана от естественият аквариум под мен. Букетите от брилянтни анемонии се нагъваха непрестанно от невидимата струя, завъртени раковини припкаха по ръбовете, скривайки раците в тях, морски звезди стояха неподвижно прилепнали към камъните или една към друга, докато една малка черна змиорка на бели ивици се промушваше през ясно зелени водорасли, очаквайки морето да се завърне. Бях абсолютно погълната, освен една малка част от главата ми, която се чудеше какво ли прави в момента Едуард, и се опитваше да си представи какво ли би казал, ако беше тук с мен.
Най-накрая момчетата огладняха, така че станах сковано, за да ги последвам. Опитах се да се движа по-бързо през гората този път, така че естествено паднах няколко пъти. Получих няколко повърхностни драскотини върху дланите си, а коленете на джинсите ми бяха изцапани със зелено, но можеше да бъде и по-зле.
Когато стигнахме до Първият плаж, групата, която бяхме изоставили, се бе умножила. Докато се приближавахме, можехме да видим лъскавите, черни прави коси и червеникавата кожа на новодошлите, тийнейджъри от резервата пристигнали да си общуват.
Храната вече се предаваше от ръка на ръка и момчетата побързаха да си вземат, докато Ерик ни представи един на друг, докато навлизахме в лагерният кръг. Анджела и аз пристигнахме последни, и като Ерик каза имената ни, забелязах младо момче, стоящо на камъните близо до огъня, да вдига поглед към мен с интерес. Седнах до Анджела и Майк ни донесе сандвичи и армия от безалкохолни, от които да си изберем, докато момчето, което изглеждаше най-възрастно от посетителите, издърдори имената на останалите седмина с него. Това, което улових бе, че едно от момичетата също се казваше Джесика, а момчето, което ме бе забелязало се казваше Джейкъб.
Беше отпускащо да седя с Анджела — тя беше от типа хора около които ти става по-спокойно — тя изглежда нямаше нужда да запълва всяко мълчание с брътвеж. Тя ме остави да размишлявам необезпокоявана, докато ядяхме. А аз си мислех колко несвързано минаваше времето във Форкс, летейки шеметно от време на време, с един единствен образ по-ясен от останалите. Имаше и такива времена, когато всяка секунда бе от значение, гравирана в паметта ми. Знаех съвсем точно какво предизвикваше разграничението и това ме смути.
По обяд облаците започнаха да прииждат, стелейки се през синьото небе, изниквайки пред слънцето за момент, хвърляйки дълги сенки върху плажа, потъмнявайки вълните. Като приключиха с храненето, хората започнаха да се разцепват на групички от двама-трима. Някои вървяха по края на брега, като хвърляха камъчета по повърхността на вълните. Други се събираха за нова експедиция към басейнчетата. Майк — плътно следван от Джесика — се отправи към един от магазините в селището. Някои от местните деца заминаха с тях — останалите отидоха да се катерят с другите. По времето, когато всички вече се бяха разпръснали, бях останала сама около лагерният огън с Лорън и Тайлър, които бяха окупирали един CD- плейър, който някой се бе сетил да донесе, и трима тийнейджъри от резервата, които бяха наказали около огъня, включително момчето на име Джейкъб и най-възрастното момче, което се държеше като техен говорител.
След няколко минути Анджела напусна с катерачите, а Джейкъб се намести на нейното място до мен. Изглеждаше на четиринайсет, може би на петнайсет, и имаше дълга, лъскава черна коса вързана на опашка отзад на врата му. Кожата му бе красива, гладка и кафеникаво-червена — тъмните му очи се намираха точно над високите му скули. Имаше съвсем лек намек за детска мекота останала около брадичката му. Като цяло, много хубаво лице. Въпреки това, положителното ми мнение от външният му вид бе разрушено от първите му думи.
— Ти си Изабела Суон, нали?
Първият ми ден в училище се повтаряше наново.
— Бела — въздъхнах аз.
— Аз съм Джейкъб Блек. — Той ми подаде приятелски ръка. — Ти купи пикапа на баща ми.
— Оу — казах, облекчена, докато разтърсвах лъскавата му ръка. — Ти си синът на Били. Вероятно трябваше да те помня.
— Не, аз съм най-малкият в семейството — сигурно помниш големите ми сестри.
— Рейчъл и Ребека — внезапно се сетих. Чарли и Били непрекъснато ни събираха заедно по време на посещенията ми, за да ни държат заети, докато те са на риба. Бяхме прекалено срамежливи, за да направим някакъв напредък като приятели. Разбира се, и аз си имах своите избухвания, които бързо слагаха край на риболова до единайсетата ми година.
— Те тук ли са? — Огледах момичетата край океанският бряг, чудейки се дали ще ги разпозная сега.
— Не. — Джейкъб поклати глава. — Рейчъл получи стипендия за Вашингтонският колеж, а Ребека се омъжи за самоански сърфист — сега живее на Хаваите.
— Омъжена. Уау. — Бях поразена. Близначките бяха само с около година по-големи от мен.
— Та как намираш пикапа? — попита той.
— Обожавам го. Върви страхотно.
— Да, но е много бавен — изсмя се той. — Бях толкова облекчен, когато Чарли го купи. Баща ми не искаше да ми позволи да поработя върху някоя друга кола, когато си имахме напълно добра машина.
— Не е чак толкова бавен — възразих аз.
— Опитвала ли си да минеш над 95 километра в час?
— Не — признах аз.
— Хубаво. Недей. — Той се ухили.
Аз също се ухилих.
— Справя се страхотно при сблъсъци — казах аз в защита на пикапа ми.
— Не мисля, че дори танк може да свали това старо чудовище — съгласи се той през смях.
— Значи правиш коли? — попитах аз, впечатлена.
— Когато имам свободно време и части. Случайно да знаеш откъде мога да докопам главен цилиндър за Фолксфаген заек от 1986? — добави шеговито той. Имаше приятен, пресипнал глас.
— Съжалявам — засмях се аз. — Не съм виждала такива напоследък, но ще си държа очите отворени за теб. — Сякаш знаех какво беше това. С него беше лесно да се разговаря.
Той ме дари с ослепителна усмивка, гледайки ме с признателен поглед, който вече се бях научила да разпознавам. Не бях единствената, която го забеляза.
— Познаваш ли Бела, Джейкъб? — попита Лорън — с както ми се стори високомерен глас — от другата страна на огъня.
— Може да се каже, че се познаваме откакто съм се родил — засмя се той, усмихвайки се отново.
— Колко мило. — Обаче не звучеше така сякаш го намира за мило изобщо, бледото й лице и рибешките й очи свъсени.
— Бела — обади се тя, наблюдавайки внимателно лицето ми. — Тъкмо казвах на Тайлър, че е много жалко, че никой от семейство Кълън не дойдоха днес. Никой ли не ги покани? — Загриженото й изражение не беше никак убедително.
— Имаш предвид семейството на доктор Карлайл Кълън? — попита високото, възрастно момче преди някой да успее да отговори, за голяма досада на Лорън. Той по-скоро приличаше на мъж, отколкото на момче, и гласът му беше много дълбок.
— Да, познаваш ли ги? — попита тя снизходително, обръщайки се леко към него.
