— Разбира се, вече ти казах, че съм навита.
— Ще се срещнем пред магазина на баща ми в десет. — Очите му отново се стрелнаха към Едуард, чудейки се дали не издава прекалено много информация. От езикът на тялото му ставаше ясно, че поканата не е отворена.
— Ще бъда там — обещах.
— Ще се видим по физическо тогава — каза той, отправяйки се несигурно към вратата.
— Довиждане — отвърнах аз. Той ме погледна още веднъж, кръглото му лице леко нацупено, след което докато излизаше бавно през вратата, раменете му хлътнаха надолу. Заля ме голяма вълна на симпатия. Замислих се, че ще видя разочарованото му лице отново… по физическо.
— Физическо — изстенах аз.
— Мога да се погрижа за това. — Не бях забелязала кога Едуард се е приближил до мен, но сега той говореше в ухото ми. — Отиди да седнеш и изглеждай бледа — измърмори той.
Това не беше кой знае какво предизвикателство — аз винаги бях бледа, пък и скорошният ми припадък бе оставил лек блясък от пот върху лицето ми. Седнах на един от скърцащите сгъваеми столове и отпуснах глава на стената със затворени очи.
Магиите за припадане винаги ме измаряха.
Чух Едуард да говори нежно пред плота.
— Госпожице Коуп?
— Да? — Не бях чула кога се е върнала на бюрото си.
— Бела има физическо следващият час, но не мисля, че се чувства достатъчно добре. Всъщност, мислех си, че трябва да я заведа вкъщи. Мислите ли, че можете да я извините от клас? — Гласът му беше като топящ се мед. Можех да си представя колко по-непреодолими бяха очите му.
— А ти нуждаеш ли се от извинение, Едуард? — развълнува се госпожица Коуп. Защо не можех и аз така?
— Не, имам час при госпожа Гоф, тя няма да има нищо против.
— Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела — извика тя към мен. Кимнах слабо, преигравайки съвсем малко.
— Можеш ли да вървиш или искаш отново да те нося? — С гръб към рецепционистката, изражението му бе станало саркастично.
— Ще вървя.
Изправих се внимателно, и все още бях добре. Той задържа вратата пред мен, усмивката му учтива, но очите му се присмиваха. Излязох в студената, фина мъгла, която бе започнала да се разстила. Почувствах се добре — за пръв път се наслаждавах на постоянната влага, която падаше от небето — сякаш бе измила лепкавата пот от лицето ми.
— Благодаря — казах аз, когато той ме последва. — Почти си заслужаваше да се разболея, за да пропусна физическо.
— На твоите услуги. — Той гледаше право напред в дъжда.
— Та ти ще ходиш ли? Тази събота, имам предвид? — Надявах се, че ще дойде, въпреки че изглеждаше малко вероятно. Не можех да си го представя да се мотае с останалите деца от училище — той не принадлежеше на същият свят. Но само надявайки се на това, ме заля първата вълна на ентусиазъм, която чувствах за екскурзията.
— Къде точно ще ходите? — Той все още гледаше напред безизразно.
— Към Първият плаж край Ла Пуш. — Разглеждах лицето му, опитвайки се да го разчета. Очите му сякаш се свиха съвсем малко.
Той погледна към мен с ъгълчето на окото си и се усмихна кисело.
— Не мисля, че съм поканен.
Въздъхнах.
— Току-що те поканих.
— Нека аз и ти не притискаме повече Майк през тази седмица. Не искаме да превърти. — Очите му се стрелкаха — наслаждаваше се повече на идеята, отколкото би трябвало.
— Майк-шмайк — измърморих аз, преокупирана от начина, по който бе казал „аз и ти“. Беше ми харесало повече, отколкото
Почти бяхме стигнали до паркинга. Насочих се наляво към пикапа ми. Нещо ме улови за якето и ме дръпна назад.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той обидено. Беше ме сграбчил за якето с една ръка.
Бях объркана.
— Прибирам се вкъщи.
— Не чу ли като обещах, че ще те заведа безопасно вкъщи? Или си мислеше, че ще те оставя да караш в твоето състояние? — Гласът му все още бе възмутен.
— Какво състояние? Ами пикапа ми? — оплаках се аз.
— Ще накарам Алис да го докара след училище. — Той ме теглеше към колата си сега, дърпайки ме за якето. Можех само да се постарая да не се изтърся назад. Макар че дори тогава той вероятно щеше да продължи да ме влачи по пътя.
— Пусни ме! — настоявах аз. Той не ми обърна внимание. Залитах през целият път по мокрият тротоар, докато не стигнахме до волвото. Тогава най-накрая ме пусна — препънах се срещу вратата.
— Ужасно си
— Отворена е — отговори той наместо това. Той се намести на шофьорското място.
— Напълно способна съм да се закарам до вкъщи! — Стоях до колата, беснеейки. Започваше да вали много силно, а и не бях сложила качулката си, така че мократа ми коса бе залепнала за гърба.
Той спусна автоматичните прозорци и се наведе през седалката.
— Влизай вътре, Бела.
Не му отговорих. Пресмятах наум какви са шансовете ми да стигна до пикапа преди да ме хване. Трябваше да призная, че не бяха много добри.
— Просто ще те довлека отново дотук — заплаши той, досещайки се за плана ми.
Опитах се да запазя достойнството си, докато се качвах в колата. Не успявах кой знае колко — изглеждах като мокра кокошка и ботушите ми жвакаха.
— Това е напълно ненужно — казах твърдо.
Той не отговори. Заигра се с таблото, включвайки парното и намалявайки музиката. Докато излизаше от паркинга, се бях приготвила да му връча пълното си мълчаливо отношение — лицето ми заело нацупена поза — но тогава разпознах звучащата музика, и любопитството надви намеренията ми.
—
— Познаваш творбите на Дебюси? — Той също звучеше изненадан.
— Не много — признах аз. — Майка ми пуска доста класическа музика в къщата — разпознавам само любимите си.
— И на мен също ми е любима. — Той отново се загледа в дъжда, изгубен в мисли.
Заслушах се в музиката, релаксираща срещу сивата кожена седалка. Беше невъзможно да не се отзова на познатата, успокояваща мелодия. Дъждът размазваше всичко навън в сиви и зелени петна. Започнах за осъзнавам, че се движим доста бързо — колата обаче беше толкова стабилна, толкова равна, че не усещах скоростта. Само профучаващият град я издаваше.
— Какво представлява майка ти? — попита ме той внезапно.
Погледнах към него, за да видя изучаващият поглед на любопитните му очи.
— Прилича доста на мен, само че е по-хубава — казах аз. Той повдигна вежди. — Имам прекалено много от Чарли в себе си. Тя е по-общителна от мен, по-смела. Тя е безотговорна и леко ексцентрична, и е непредсказуема готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка. — Спрях. Чувствах се депресирана като говорех за нея.
— На колко си години, Бела? — Гласът му звучеше разочарован поради някаква причина, която не можех да си представя. Той бе спрял колата и осъзнах, че вече бяхме стигнали до Чарли. Дъждът беше толкова силен, че едва виждах къщата. Все едно колата бе потопена в река.
— На седемнайсет — отговорих аз, леко объркана.
