измислях. Стиснах силно очи, надявайки се да умра. Или поне да не повърна.
Майк изглеждаше стресиран.
— Мисля, че припадна. Не знам какво стана, тя дори не си убоде пръста.
— Бела. — Облекченият глас на Едуард беше точно до мен. — Чуваш ли ме?
— Не — изстенах. — Махай се.
Той се засмя тихо.
— Водех я към лекарският кабинет — обясни Майк с отбранителен тон, — но тя не искаше да помръдне по-нататък.
— Аз ще я заведа — каза Едуард. Можех да чуя усмивката в гласът му. — Ти можеш да се връщаш в клас.
— Не — възрази Майк. — Аз трябва да го направя.
Внезапно тротоара изчезна изпод мен. Отворих широко очи, шокирана. Едуард ме беше взел в ръцете си с лекота, сякаш тежах пет килограма, наместо петдесет.
— Пусни ме! — Моля те, моля те, нека не повърна върху него. Той вече вървеше преди да съм приключила с говоренето.
— Хей! — извика Майк на десетина крачки зад нас.
Едуард го игнорира.
— Изглеждаш ужасно — каза ми той ухилен.
— Остави ме обратно на земята — изохках аз. Люлеещото движение на походката му не помагаше. Той ме държеше далеч от тялото си, предпазливо, понасяйки цялата ми тежест само с ръцете си — изглежда това не го притесняваше.
— Значи си припаднала при вида на кръв? — попита той. Това изглежда го забавляваше.
Не отговорих. Отново затворих очи, борейки се с всичка сила с гаденето, здраво стискайки устни.
— И дори не е било собствената ти кръв — продължи той, наслаждавайки се от цялата история.
Не знаех как успя да отвори вратата, докато ме носеше, но бе станало внезапно топло, така че знаех, че сме вътре.
— О, Боже — чух женски глас да ахва.
— Припадна по биология — обясни Едуард.
Отворих очи. Бях в офисът и Едуард крачеше покрай предният плот към лекарският кабинет. Госпожица Коуп, червенокосата рецепционистка, изтича пред него, за да отвори вратата. Медицинската сестра с вид на любима баба вдигна поглед от романа си, удивена при вида на Едуард, който ме донесе в стаята и ме положи нежно на шумящата хартия, която покриваше античният кафяв матрак на подвижното легло. След това се премести да се облегне на стената възможно най-далеч. Очите му бяха светли, развълнувани.
— Само малко не й е добре — увери той подплашената сестра. — Проверяват кръвните им групи по биология.
Сестрата кимна мъдро.
— Винаги има един такъв.
Той заглуши едно кискане.
— Полежи си малко, миличка, ще ти мине.
— Знам — въздъхнах аз. Гаденето започна да отслабва.
— Често ли ти се случва? — попита тя.
— Понякога — признах аз.
Едуард се изкашля, за да прикрие още един смях.
— Вече можеш да се връщаш в клас — каза му тя.
— Трябва да стоя тук при нея. — Той го каза с такъв убедителен авторитет, че — макар и да стисна устни — сестрата не посмя да възрази.
— Ще ти донеса малко лед за главата, мила — каза ми тя, и побърза да излезе от стаята.
— Беше прав — изстенах аз, затваряйки очи.
— Обикновено съм — но за какво конкретно този път?
— Бягането от час
— За секунда ме уплаши — призна той след известно време. Тонът му звучеше така, сякаш си признаваше унизителна слабост. — Помислих си, че Нютън влачи мъртвото ти тяло нанякъде, за да го зарови в гората.
— Ха-ха. — Все още бях затворила очи, но се чувствах все по-нормално с всяка изминала минута.
— Сериозно — виждал съм трупове с по-добър цвят. Опасявах се, че ще ми се наложи да отмъстя за убийството ти.
— Горкият Майк. Обзалагам се, че е бесен.
— Той абсолютно ме мрази — каза Едуард радостно.
— Няма откъде да знаеш това — започнах да споря, но внезапно се зачудих дали пък не знае наистина.
— Можех да позная по лицето му.
— Как ме видя? Мислех си, че си избягал. — Чувствах се почти добре сега, въпреки че гаденето вероятно щеше да отмине по-бързо, ако бях хапнала нещо за обяд. От друга страна, вероятно имах късмет, че стомахът ми бе празен.
— Бях в колата си, слушах един диск. — Толкова нормален отговор, чак се изненадах.
Чух вратата и отворих очи, за да видя сестрата със студен компрес в ръката си.
— Заповядай, мила. — Тя го положи на главата ми. — Вече изглеждаш по-добре — добави.
— Мисля, че съм по-добре — казах аз, изправяйки се. Само малко бучене в ушите, без световъртеж. Ментово зелените стени си стояха на мястото. Можех да видя, че щеше да ме накара да легна отново, но точно тогава вратата се отвори, и госпожица Коуп подаде глава.
— Имаме още един — предупреди тя.
Скочих на крака, за да освободя леглото за следващият инвалид.
Подадох компреса на сестрата.
— Заповядайте, нямам нужда от това.
След което Майк влезе залитайки през вратата, сега поддържайки блед на вид Лий Стивънс, едно друго момче от часът ни по биология. Едуард и аз се отдръпнахме към стената, за да им дадем място.
— О, не — измърмори Едуард. — Отиди в офиса, Бела.
Погледнах към него объркана.
— Повярвай ми — отиди.
Завъртях се и хванах вратата преди да се е затворила, изстрелвайки се бързо от лазарета. Можех да усетя Едуард точно зад мен.
— Ама ти наистина ме послуша. — Той звучеше поразен.
— Помирисах кръвта — казах аз, сбръчвайки нос. На Лий не му беше лошо от вида на другите хора, подобно на мен.
— Хората не могат да усетят мириса на кръв — противореча ми той.
— Е, аз пък мога — именно от това ми става лошо. Мирише на ръжда… и сол.
Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение.
— Какво? — попитах.
— Нищо.
Тогава Майк излезе през вратата, гледайки от мен към Едуард. Погледът, който хвърли на Едуард потвърди това, което бе казал за омразата. Той погледна обратно към мен, очите му начумерени.
—
— Просто дръж ръката си в джоба — предупредих го отново.
— Вече не кърви — промърмори той. — Ще се връщаш ли в час?
— Ти шегуваш ли се? Само ще ми се наложи да се обърна и да се върна тук.
— Е, да, предполагам… Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа? — Докато говореше, хвърли още един поглед на Едуард, който стоеше срещу разхвърляният плот, замръзнал като скулптора, зяпайки в пространството.
Опитах се да прозвуча възможно най-дружелюбно.
