Здрач

— Казах ти — изморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Затова се предавам. — Той все още се усмихваше, но жълтеникавите му очи бяха сериозни.

— Предаваш се? — повторих в объркването си.

— Да — предавам се да се опитвам да бъда добър. Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението. — Усмивката му избледня, докато обясняваше, нервна нотка се прокрадна в гласът му.

— Отново ме обърка.

Спиращата дъха крива усмивка отново се появи.

— Винаги казвам прекалено много, когато говоря с теб — това е един от проблемите.

— Не се тревожи — не разбирам нищо от казаното — казах иронично.

— Именно на това разчитам.

— Та, на чист английски, сега приятели ли сме?

— Приятели… — размишляваше той, несигурен.

— Или не — промърморих аз.

Той се ухили.

— Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам, че не съм подходящ приятел за теб.

Зад усмивката му предупреждението беше истинско.

— Често казваш това — изтъкнах аз, опитвайки се да игнорирам внезапното треперене в стомаха ми и да поддържам гласът си равен.

— Да, защото не ме слушаш. Все още очаквам да го повярваш. Ако си умна, ще ме избягваш.

— Мисля, че вече изяснихме мнението ти относно интелекта ми. — Очите ми се присвиха. Той се усмихна извинително.

— Та значи, докато се държа… не особено умно, ще се опитаме да бъдем приятели? — Борех се да обобщя объркващата размяна.

— Звучи добре.

Погледнах към ръцете си, които се бяха обвили около лимонадената бутилка, не особено сигурна какво да правя сега.

— За какво си мислиш? — полюбопитства той.

Погледнах го в дълбоките му златисти очи, обърках се, и както обикновено, изтърсих истината.

— Опитвам се да разбера какво си.

Челюстта му се стегна, но запази усмивката на лицето си с известно усилие.

— Някакъв късмет дотук? — попитай той с безцеремонен тон.

— Никакъв — признах аз.

Той се изсмя тихо.

— Какви са ти теориите?

Изчервих се. През изминалият месец се колебаех между Брус Уейн и Питър Паркър. Нямаше начин да му изтърся това.

— Няма ли да ми кажеш? — попита той, накланяйки глава на една страна с шокиращо съблазнителна усмивка.

Поклатих глава.

— Прекалено е смущаващо.

— Това е много разочароващо, знаеш ли — оплака се той.

— Не — побързах да го поправя с присвити очи. — Не мога да си представя защо би било разочароващо — само защото някой ти отказва, да ти каже за какво си мислят, особено след като правят загадъчни малки забележки, специално създадени да те държат буден през нощта и да се чудиш какво биха могли да означават… изобщо не разбирам защо това би било разочароващо?

Той направи гримаса.

— Или още по-добре — продължих аз, сдържаното раздразнение пуснато на свобода сега, — да речем, че същият човек е направил редица откачени неща — от това да спаси живота ти при невъзможни обстоятелства единият ден, а на другият ден да се държи с теб като с прокажен, и никога не ти е обяснил нещата, дори и след като ти е обещал. Това също би било много неразочароващо.

— Бързо се палиш, а?

— Не харесвам двойствените стандарти.

Гледахме се един друг, без да се усмихваме.

Той погледна над рамото ми и внезапно се изкиска.

— Какво?

— Гаджето ти си мисли, че се държа неприятно с теб — спори със себе си дали да дойде и да ни разтърве. — Той отново се изкиска.

— Не знам за кого говориш — казах смразяващо. — Но съм убедена, че така или иначе грешиш.

— Напротив. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.

— Освен мен, разбира се.

— Да. Освен теб. — Настроението му внезапно се смени — очите му станаха търсещи. — Чудя се защо е така.

Трябваше да отместя глава от настоятелният му поглед. Концентрирах се върху развинтването на капачката на лимонадата ми. Отпих голяма глътка, като гледах към масата, без да я виждам.

— Не си ли гладна? — попита разсеяно той.

— Не. — Нямах намерение да му казвам, че стомахът ми вече бе пълен — с пеперуди. — Ами ти? — погледнах към празната маса пред него.

— Не, не съм гладен. — Не успях да разбера изражението му — сякаш се наслаждаваше на някаква собствена шега.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах го след секунда колебание.

Той стана внезапно предпазлив.

— Зависи от услугата.

— Не е много — уверих го аз.

Той чакаше нащрек, но любопитен.

— Просто се чудех… дали е възможно да ме предупредиш следващият път преди отново да решиш да ме игнорираш за мое собствено добро. За да съм подготвена. — Разглеждах лимонадата, докато говорех, проследявайки отвора й с кутрето си.

— Звучи редно. — Той стискаше устни, за да не се разсмее, когато погледнах нагоре.

— Благодаря.

— Тогава може ли един отговор в замяна? — настоя той.

— Един.

— Кажи ми една теория.

О-па.

— Не това.

— Ти не уточни, просто ми обеща един отговор — напомни ми той.

— И ти си нарушавал обещанията си — напомних му и аз.

— Само една теория — обещавам да не се смея.

— Напротив. — Бях убедена в това.

Той погледна надолу, след това ме погледна през дългите си тъмни мигли, златистите му очи изгарящи.

— Моля те? — издиша той, накланяйки се към мен.

Започнах да мигам на парцали, когато главата ми напълно изключи. Пресвета Дево, как го направи това?

— Ъ, какво? — попитах слисано.

— Моля те, кажи ми само една малка теория. — Очите му все още ме изгаряха.

— Ъм, ами, ухапан от радиоактивен паяк? — Да не би да се занимаваше с хипноза? Или просто аз бях