безнадеждно слаб противник?
— Това не е много оригинално — присмя ми се той.
— Съжалявам, но само това имам — казах начумерена.
— Дори не си близко — подразни ме той.
— Никакви паяци?
— Не.
— Никаква радиоактивност?
— Не.
— По дяволите — въздъхнах аз.
— Криптонът също не ме притеснява особено — изсмя се той.
— Не трябваше да се смееш, помниш ли?
Той се опита успокои лицето си.
— Ще се досетя евентуално — предупредих го аз.
— Предпочитам да не опитваш. — Отново беше станал сериозен.
— Защото…?
— Ами ако не съм супергерой? Ами ако аз съм лошият? — Той се усмихна закачливо, но очите му бяха непроницаеми.
— Оу — казах аз, когато няколко неща внезапно си дойдоха на мястото. — Разбирам.
— Така ли? — Лицето му беше крайно строго, сякаш се опасяваше, че е казал прекалено много без да иска.
— Ти си опасен? — предположих аз, пулсът ми се ускори, когато интуитивно осъзнах истинността на собствените ми думи. Той
Той просто ме погледна, очите му пълни с някакво чувство, което не можех точно да определя.
— Но не си лош — прошепнах аз, поклащайки глава. — Не, не вярвам, че си лош.
— Грешиш. — Гласът му бе едва доловим. Той погледна надолу, взимайки капачката на бутилката ми и завъртайки я измежду пръстите си. Гледах го, чудейки се защо не изпитвам страх. Той вярваше в това, което казваше — това бе очевидно. Но аз просто се почувствах развълнувана, на ръба… и повече от всичко останало, очарована. По същият начин, по който се чувствах винаги, когато бях близо до него.
Мълчанието продължи, докато не осъзнах, че закусвалнята бе почти празна.
Скочих на крака.
— Ще закъснеем.
— Няма да влизам в клас днес — каза той, въртейки капачката толкова бързо, че приличаше на размазано петно.
— Че защо?
— Здравословно е от време на време да бягаш от клас. — Той ми се усмихна, но очите му все още бяха разтревожени.
— Е, аз пък отивам — казах му аз. Бях прекалено голяма страхливка, за да рискувам да ме хванат.
Той отново прикова вниманието си към импровизираният си пумпал.
— Ще се видим по-късно тогава.
Колебаех се, разкъсвана, но тогава първият звънец ме отпрати към вратата — с последен поглед назад, потвърждаващ, че той не бе мръднал от мястото си със сантиметър.
Докато почти бягах към клас, главата ми се въртеше по-бързо и от капачката на бутилката. Толкова малко въпроси бяха отговорени в сравнение с новите въпроси, които бяха изникнали. Поне дъждът беше спрял.
Имах късмет — господин Бенър все още не бе влязъл в стаята, когато пристигнах. Седнах бързо на мястото си, усещайки че Майк и Анджела ме гледат едновременно. Майк изглеждаше възмутен, а Анджела — изненадана и леко възхитена.
Господин Бенър влезе в стаята тогава, въдворявайки ред в класа. Той балансираше няколко малки картонени кутии в ръцете си. Сложи ги на масата на Майк, карайки го да ги раздаде на останалите от класа.
— И така, ученици, искам всеки от вас да си вземе по едно парче от всяка кутия — каза той, като извади чифт гумени ръкавици от джоба на лабораторната си престилка и си ги сложи. Острият звук на ръкавиците, които щракнаха около китките му ми се стори доста злокобен. — Първото трябва да е указателна карта — продължи той, грабвайки бяла карта с четири маркирани квадратчета и показвайки я на класа. — Второто е четиризъб апликатор… — той вдигна нещо, което приличаше на почти безкосместа четка, — … и третото е стерилен малък скалпел. — Той вдигна малко синьо парче син найлон и го отвори. Острието бе невидимо от това разстояние, но стомахът ми се преобърна.
— Сега ще намина с капкомер с вода, за да приготвя картите ви, така че моля ви не започвайте преди да стигна до вас. — Той отново започна от масата на Майк, внимателно капвайки вода във всеки един от четирите квадрата. — След което искам от вас внимателно да убодете пръста си със скалпела… — Той сграбчи ръката на Майк и забоде острието във върха на средният пръст на Майк. Ооо, не. Студена пот изби на челото ми.
— Сложете малка капка кръв на всеки един от остриетата. — Демонстрира той, стисвайки пръста на Майк, докато кръвта течеше. Преглътнах конвулсивно, докато стомахът ми се надигаше.
— И притиснете към картата — завърши той, вдигайки изцапаната червена карта, така че всички да я видят. Затворих очи, опитвайки се да проясня бученето в ушите ми.
— Червеният кръст организира кампания за даряване на кръв в Порт Анджелис следващият уикенд, така че реших, че ще е добре всички да знаете кръвната си група. — Звучеше горд от себе си. — Тези от вас, които нямат осемнайсет, ще се нуждаят от разрешението на родител — имам нужните бланки на бюрото си.
Той продължи да обикаля стаята и да капе вода. Притиснах бузата си към студеният черен плот и се опитах да запазя съзнание. Навсякъде около мен се чуваха пискания, оплаквания, и кикотене, докато съучениците ми правеха на шиш пръстите си. Вдишвах и издишвах бавно само през устата си.
— Бела, добре ли си? — попита господин Бенър. Гласът му беше близо до главата ми и звучеше разтревожен.
— Вече знам кръвната си група, господин Бенър — казах аз със слаб глас. Страхувах се да вдигна главата си.
— Лошо ли ти е?
— Да, господине — измърморих аз, като вътрешно се сритах, задето не избягах от час, когато имах възможността.
— Някой може ли да заведе Бела до лекарският кабинет, моля? — извика той.
Нямаше нужда да вдигам глава, за да разбера, че Майк е доброволецът.
— Можеш ли да вървиш? — попита господин Бенър.
— Да — прошепнах аз.
Майк изглеждаше развълнуван, като сложи ръка около кръста ми и издърпа ръката ми през рамото си. Облегнах се тежко върху него като излязохме от класната стая.
Майк ме теглеше бавно през двора. Когато бяхме на ъгъла на закусвалнята, извън полезрението на четвърта сграда, в случай че господин Бенър гледаше, аз спрях.
— Остави ме да седна само за минутка, става ли? — помолих аз.
Той ми помогна да се настаня на ръба на пътечката.
— И каквото и да правиш, дръж ръката си в джоба — предупредих аз. Чувствах се все още замаяна. Свлякох се на едната си страна, облягайки буза срещу замръзналият влажен цимент на тротоара, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
— Уау, зелена си, Бела — каза нервно Майк.
— Бела? — един друг глас повика в далечината.
— Какво има… ранена ли е? — Гласът му идваше от по-близо сега, и звучеше разстроен. Не си го
