Здрач

хумор.

— Да не би да имаш раздвоение на личността? — попитах сурово.

— Отново го правиш.

Въздъхнах.

— Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?

— Чудех се дали другата събота… нали знаеш, в деня на пролетните танци…

— Да не се опитваш да бъдеш забавен? — прекъснах го аз, извръщайки се рязко към него. Лицето ми се измокри, когато го вдигнах, за да видя изражението му.

Очите му бяха пакостливо развеселени.

— Ще ми позволиш ли да довърша?

Прехапах устни и кръстосах ръце, сключвайки пръстите си, за да не направя нещо прибързано.

— Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.

Това беше неочаквано.

— Какво? — Не бях сигурна какво цели.

— Искаш ли превоз до Сиатъл?

— С кого? — попитах аз озадачена.

— С мен, очевидно. — Той произнесе ясно всяка сричка, сякаш говореше на някой умствено ограничен.

Аз все още бях поразена.

— Защо?

— Ами, планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.

— Пикапът ми си върви много добре, мерси много за загрижеността. — Започнах отново да вървя, но бях прекалено изненадана, за да запазя същото ниво на гняв.

— Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар с бензин? — Отново ме настигна.

— Не виждам защо това изобщо те интересува. — Тъпанар с лъскаво волво.

— Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всеки.

— Сериозно, Едуард. — Почувствах вълнение, докато казвах името му, и се намразих заради това. — Не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.

— Казах, че ще е по-добре да не сме приятели, не че не искам да съм.

— О, благодаря, сега всичко ми е изяснено. — Тежък сарказъм. Осъзнах, че пак бях спряла да вървя. Бяхме под навеса на закусвалнята сега, така че бе по-лесно да видя лицето му. Което определено не помогна на яснотата на мислите ми.

— Ще бъде по-… благоразумно от твоя страна да не ми бъдеш приятелка — обясни той. — Но вече съм уморен, да се опитвам да стоя далеч от теб, Бела.

Очите му бяха възхитително напрегнати, докато казваше последното изречение, гласът му поразително привлекателен. Не можех да си спомня как се диша.

— Ще дойдеш ли с мен в Сиатъл? — попита той, все още напрегнат.

Все още не можех да говоря, така че само кимнах.

Той се усмихна бързо, след което лицето му стана сериозно.

— Наистина трябва да стоиш далеч от мен — предупреди той. — Ще се видим в час.

Той се обърна рязко и се върна по пътя, от който бяхме дошли.

5. КРЪВНА ГРУПА

Успях да стигна до английският, слисана. Дори не бях осъзнала, докато влизах в клас, че часът вече беше започнал.

— Благодаря, че благоволихте да се присъедините към нас, госпожице Суон — каза господин Мейсън с пренебрежителен глас.

Изчервих се и побързах да си седна на мястото.

Чак докато часът не свърши, не осъзнах, че Майк не стоеше на обичайното си място до мен. Усетих прищракване на вина. Но той и Ерик ме чакаха пред вратата както обикновено, та предположих, че не съм в пълна немилост. Майк заприличваше повече на себе си, докато вървяхме, набирайки ентусиазъм като говореше за репортажа за времето през този уикенд. Дъждът трябваше да си вземе малка почивка, и вероятно екскурзията до плажа щеше да е възможна. Опитах се да звуча нетърпелива, за да се реванширам загдето го разочаровах вчера. Беше трудно — дъжд или не, температурата пак щеше да е най-много към десетина градуса, ако имахме късмет.

Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Беше трудно да повярвам това, което Едуард беше казал, и начина, по който изглеждаха очите му. Може би беше много убедителен сън, който бях объркала с реалност. Това изглеждаше по-вероятно от възможността да му се харесвам по някакъв начин.

Затова бях нетърпелива и уплашена, когато влязохме с Джесика в закусвалнята. Исках да видя лицето му, да видя дали се е превърнал обратно в студеният, безразличен човек, който познавах през последните няколко седмици. Или, ако по някакво чудо, наистина съм чула, това което ми се стори, че чух тази сутрин. Джесика каканижеше за плановете си за танците — Лорън и Анджела поканили останалите момчета и сега щели да ходят заедно — напълно несъзнаваща невниманието ми.

Разочарование нахлу в мен, когато очите ми безпогрешно фокусираха масата му. Останалите четирима бяха там, но той отсъстваше. Къде беше отишъл? Последвах бърборещата Джесика към опашката, смазана. Бях изгубила апетит — купих си нищо друго, освен една бутилка лимонада. Исках просто да седна на едно място и да се цупя.

— Едуард Кълън отново те зяпа — каза Джесика, най-накрая приковавайки вниманието ми с името му. — Чудя се защо днес е сам.

Главата ми незабавно се извъртя. Проследих погледа й, за да видя Едуард, който се усмихваше криво, гледайки ме от една празна маса от другата страна на закусвалнята от обичайното му място. Веднъж щом улови погледа ми, той вдигна ръка и направи движение с показалеца си, за да се присъединя към него. Докато го гледах невярващо, той ми смигна.

— Теб ли има предвид? — попита Джесика с обидно удивление в гласа си.

— Може би се нуждае от помощ за домашното си по биология — измърморих в нейна полза. — Ъм, по- добре да отида да видя какво иска.

Можех да усетя погледа й върху мен, докато се отдалечавах.

Когато стигнах масата му, застанах зад стола срещу него, несигурна.

— Защо не седнеш при мен днес? — попитай той, усмихвайки се.

Седнах механично, наблюдавайки го предпазливо. Той все още се усмихваше. Беше трудно за вярване, че някой толкова красив може да е реален. Страхувах се, че може внезапно да изчезне в кълбо от пушек и аз да се събудя.

Изглежда очакваше от мен да кажа нещо.

— Това е различно — рекох накрая.

— Ами… — Той замълча за малко и след това останалите му думи се изляха като поток. — Реших, че щом така и така съм тръгнал за Ада, то поне да го направя напълно.

Изчаках го да каже нещо, което имаше смисъл. Секундите се влачеха.

— Знаеш, че си нямам и на идея какво имаш предвид — евентуално изтъкнах аз.

— Знам. — Той се усмихна отново, след което смени темата. — Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те отвлякох.

— Ще оцелеят. — Можех да усетя погледите им да пробиват гърба ми.

— Само дето може и да не те върна — каза той с немирен блясък в очите.

Преглътнах.

Той се засмя.

— Изглеждаш разтревожена.

— Не — казах, но гласът ми глупаво ми изневери. — Изненадана, всъщност… какво доведе до това?