— Не приличаш на седемнайсет.
Тонът му беше укорителен — накара ме да се засмея.
— Какво? — попитай той, отново любопитен.
— Майка ми винаги казва, че съм се родила на 35 и че с всяка година все повече навлизам в критическата. — Засмях се, след което въздъхнах. — Е, все някой трябва да е възрастният. — Замълчах за секунда. — Ти също не приличаш на ученик — отбелязах аз.
Той направи някаква физиономия и промени темата.
— Та защо майка ти се омъжи за Фил?
Бих изненадана, че си спомня името — бях го споменала само веднъж, при това преди около два месеца. Отне ми секунда, докато отговоря.
— Майка ми… тя е доста млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства още по-млада. При всяко положение, тя е луда по него — поклатих глава. Законите на привличането бяха мистерия за мен.
— Ти одобряваш ли? — попита той.
— Има ли значение? — отвърнах. — Искам тя да е щастлива… а тя иска него.
— Това е много щедро… Чудя се… — замисли се той.
— Какво?
— Дали би ти върнала жеста, как мислиш? Без значение кого избереш? — Той беше внезапно напрегнат, очите му търсещи моите.
— Аз-аз, струва ми се — заекнах. — Но тя е родителят все пак. Малко по-различно е.
— Никой прекалено страшен тогава — подразни ме той.
Ухилих се в отговор.
— Какво имаш предвид под страшен? Множество пиърсинги по лицето и голям брой татуировки?
— Това е едното определение, предполагам.
— Какво е твоето?
Но той избегна въпроса ми, като зададе друг.
— Мислиш ли, че
Замислих се за момент, чудейки се дали да му кажа истината или да излъжа. Реших да пробвам с истината.
— Хмм… мисля, че
— Сега уплашена ли си от мен? — Усмивката му изчезна, и ангелското му лице внезапно бе сериозно.
— Не. — Но отговорих прекалено бързо.
Усмивката му се върна.
— Та сега ще ми разкажеш ли ти за твоето семейство? — опитах се да го разсея. — Сигурно е много по-интересна история от моята.
Той беше незабавно предпазлив.
— Какво искаш да знаеш?
— Кълън са те осиновили? — проверих аз.
— Да.
Поколебах се за момент.
— Какво е станало с родителите ти?
— Умряха преди много години. — Гласът му беше делови.
— Съжалявам — измънках аз.
— Не си ги спомням толкова ясно. Карлайл и Есме са мои родители от доста време.
— И ти ги обичаш. — Не беше въпрос. Беше очевидно от начина, по който говореше за тях.
— Да. — Той се усмихна. — Не мога да си представя по-прекрасни хора.
— Късметлия си.
— Знам, че съм.
— А брат ти и сестра ти?
Той погледна към часовника на таблото.
— Що се отнася до брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали, те ще бъдат доста ядосани, ако им се наложи да стоят под дъжда и да ме чакат.
— О, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш. — Не исках да слизам от колата.
— А ти вероятно искаш пикапа си обратно преди полицай Суон да се е прибрал вкъщи, за да не ти се налага да му разказваш за инцидента по биология. — Той ми се ухили.
— Убедена съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс — въздъхнах аз.
Той се изсмя, но имаше нервна нотка в смехът му.
— Приятно прекарване на плажа… страхотно време за слънчеви бани. — Той погледна към поройният дъжд.
— Няма ли да се видим утре?
— Не. С Емет започваме рано уикенда.
— Какво ще правите? — Един приятел можеше да попита, нали? Надявах се, че разочарованието в гласа ми не е прекалено очевидно.
— Ще изкачваме Каменната пустиня, точно на юг от Рейниър.
Спомних си, че Чарли бе споменал за честите излети на семейство Кълън.
— Е, ами, приятно прекарване. — Опитах се да звуча ентусиазирана. Само че май не успях да го заблудя. По краищата на устните му играеше усмивка.
— Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? — Той се обърна да ме погледне право в лицето, като използваше пълната сила на изгарящите си златни очи.
Кимнах безпомощно.
— Не се обиждай, но приличаш на онези хора, които привличат проблемите като магнит. Така че… опитай се да не паднеш в океана или да те прегази нещо, става ли? — Той се усмихна криво.
Безпомощността бе изчезнала, докато той говореше. Изгледах го ядосано.
— Ще видя какво мога да направя — троснах се аз, докато скачах от колата. Затръшнах вратата след себе си с крайна сила.
Той все още се усмихваше, докато отпътуваше.
6. СТРАШНИ ИСТОРИИ
Докато стоях в стаята си, опитвайки се да се концентрирам върху третото действие на „Макбет“, всъщност се ослушвах за пикапа си. Бях си помислила, че дори в поройният дъжд, пак щях да чуя ръмженето на двигателя. Но когато отидох да надникна през пердето — отново — внезапно беше там.
Не очаквах с нетърпение петъка, който надмина не-очакванията ми. Разбира се, имаше коментари относно припадъка. Джесика изглеждаше особено развеселена от тази история. За щастие Майк си държеше устата затворена и като че ли никой не знаеше за намесата на Едуард. Въпреки това тя ме обсипа с въпроси на обяд.
— Какво искаше Едуард Кълън вчера? — попита Джесика по тригонометрия.
— Не знам — отговорих й честно. — Така й не повдигна темата.
— Изглеждаше някак ядосана — подхвърли тя.
— Така ли? — запазих изражението си непроницаемо.
— Знаеш ли, не го бях виждала преди да седи с някой друг, освен със семейството си. Беше странно.
— Странно — съгласих се аз. Тя изглеждаше подразнена, разтърси нетърпеливо тъмните си къдри — предполагам, че се надяваше да чуе нещо, от което щеше да излезе добра история за предаване нататък.
Най-лошата част от петъка беше, че дори и да знаех, че няма да е тук, продължавах да се надявам. Когато влязох в закусвалнята с Джесика и Майк, не можех да се удържа да погледна към масата му, където Розали, Алис и Джаспър седяха и си говореха с приближени глави. И не можех да спра мрака, който ме
