Тя вдигна поглед и аз успокоих изражението си.
— Не си глупава — просто си майка.
Тя се засмя и тогава замахна широко към белите пясъци, които се простираха към синята вода.
— И всичко това не е достатъчно, за да те накара да се преместиш обратно при глупавата си майка?
Плеснах драматично челото си с ръка, след което се престорих, че изцеждам косата си.
— Може да свикнеш с влагата — обеща тя.
— И ти можеш да свикнеш с дъжда — затапих я аз.
Тя ме сръчка закачливо и хвана ръката ми, когато се върнахме към колата.
Освен тревогите й относно мен, изглеждаше относително щастлива. Доволна дори. Все още гледаше Фил с влюбени очи и това беше успокояващо. Със сигурност живота й бе пълноценен и задоволителен. Със сигурност не й липсвах толкова много, дори сега…
Ледените пръсти на Едуард погалиха бузата ми. Погледнах нагоре, като премигнах, завръщайки се в настоящето. Той се наведе и целуна челото ми.
— У дома сме, Спяща красавице. Време е да ставаш.
Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата беше светната, а патрулката бе паркирана в алеята. Докато оглеждах къщата, забелязах пердето на прозореца във всекидневната да помръдва, като хвърляше линия от жълта светлина към тъмната морава.
Въздъхнах. Разбира се, Чарли се готвеше за нападение.
Едуард вероятно си мислеше същото нещо, защото изражението му се вледени и очите му бяха резервирани, когато дойде да отвори вратата ми.
— Колко е зле? — попитах аз.
— Чарли няма да е труден — обеща ми Едуард, гласът му нисък и без намек за шегуване. — Липсвала си му.
Очите ми се присвиха съмнително. Ако случаят беше такъв, тогава защо Едуард се бе напрегнал така, сякаш се готвеше за битка?
Чантата ми беше малка, но той настоя да я носи до къщата. Чарли задържа вратата отворена за нас.
— Добре дошла у дома, хлапе! — извика Чарли така, сякаш наистина го имаше предвид. — Как беше в Джаксънвил?
— Влажно. И пълно с дървеници.
— Значи Рене не те запали по Университета във Флорида?
— Опита се. Но предпочитам да пия водата, отколкото да я вдишвам.
Очите на Чарли се изместиха неохотно към Едуард.
— Приятно ли си изкара?
— Да — отговори Едуард с ведър тон. — Рене е много гостоприемна.
— Това е… ъ, хубаво. Радвам се, че си се забавлявал. — Чарли се извърна от Едуард, за да ме придърпа за неочаквана прегръдка.
— Впечатляващо — прошепнах аз в ухото му.
Той се засмя.
— Наистина ми липсваше, Бела. Храната тук е ужасна, когато те няма.
— Веднага се заемам — казах аз, когато той ме пусна.
— Ще се обадиш ли първо на Джейкъб? Досажда ми на всеки пет минути още от шест часа сутринта. Обещах му, че ще му се обадиш преди да си разопаковала багажа си.
Нямаше нужда да поглеждам към Едуард, за да усетя, че е прекалено неподвижен, прекалено студен до мен. Значи това бе причината за напрежението му.
— Джейкъб иска да говори с мен?
— Ужасно много, бих казал. Не искаше да ми каже за какво става дума — просто каза, че е важно.
Точно тогава телефонът иззвъня, остро и настоятелно.
— Отново е той, обзалагам се със следващата си заплата — промърмори Чарли.
— Аз ще вдигна. — Побързах към кухнята.
Едуард ме последва, докато Чарли изчезна във всекидневната.
Грабнах телефона насред звъненето му и се извърнах така, че да гледам към стената.
— Ало?
— Върнала си се — каза Джейкъб.
Познатият му дрезгав глас запрати вълна от тъга през мен. Хиляди спомени се завъртяха из главата ми, заплитайки се в едно — каменист бряг, изпъстрен със захвърлени от морето дървета, пластмасовият гараж, топли соди в книжен плик, малка стая с едно прекалено малко и очукано канапе. Смехът в дълбоките му, черни очи, трескавата горещина на голямата му ръка около моята, блясъкът на белите му зъби на фона на тъмната му кожа, и начинът, по който лицето му се разтягаше в широка усмивка, която винаги е била като ключ към тайна врата, където само сродни души могат да влизат.
Чувството бе като носталгия по дома, тъгуване за едно място и един човек, които ме бяха заслонили по време на най-черната ми нощ.
Прочистих буцата в гърлото си.
— Да — отвърнах аз.
— Защо не ми се обади?
Гневният му тон веднага ме накара да изпъна гръб.
— Защото съм в къщата точно от четири секунди и обаждането ти прекъсна Чарли, който ми казваше, че си се обаждал.
— Оу. Съжалявам.
— Разбира се. А сега, защо тормозиш Чарли?
— Трябва да говоря с теб.
— Да, досетих се съвсем сама за тази част. Давай.
Имаше кратка пауза.
— Ще ходиш ли утре на училище?
Намръщих се на себе си, като не можех да проумея въпросът му.
— Разбира се, че да. Защо да не ходя?
— Не знам. Просто се чудех.
Още една пауза.
— Та за какво искаше да говорим, Джейк?
Той се поколеба.
— За нищо съществено, предполагам. Аз… исках да чуя гласът ти.
— Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз…
Но не знаех какво друго да добавя. Исках да му кажа, че веднага тръгвам за Ла Пуш. А не можех да му кажа това.
— Трябва да тръгвам — каза той рязко.
— Какво?
— Ще се чуем скоро, нали?
— Но, Джейк…
Вече го нямаше. Слушах невярващо свободният сигнал.
— Е, това беше кратко.
— Всичко наред ли е? — попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.
Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко — невъзможно за разчитане.
— Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. — Нямаше смисъл Джейкъб да тормози Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е искал да чуе гласът ми, защо затвори толкова бързо?
— Твоето предположение навярно е по-добро от моето — каза Едуард, с намек за усмивка, която се криеше в краищата на устните му.
