правят живота забавен. Нека позная, не ти е позволено да се забавляваш, нали?
Едуард се намръщи и оголи зъбите си съвсем леко.
— Млъкни, Джейкъб — казах аз.
Джейкъб се изсмя.
— Това звучи като не. Хей, ако ти се прииска да живееш отново, можеш да наминеш у нас. Все още пазя мотора ти в гаража.
Тази новина ме разсея.
— Трябваше да го продадеш. Обеща на Чарли, че ще го продадеш. — Ако не бях помолила заради труда на Джейкъб — все пак той прекара седмици усилен труд и за двата мотоциклета и заслужаваше някакво заплащане — Чарли би захвърлил мотора ми в автоморгата. И съвсем вероятно би я запалил.
— Да бе, сигурно. Сякаш бих го направил. Принадлежи на теб, а не на мен. Както и да е, ще го задържа докато не си го поискаш.
Лек намек за усмивката, която помнех, изведнъж заигра по крайчеца на устните му.
— Джейк…
Той се наклони напред, лицето му сериозно сега, горчивият сарказъм изчезна.
— Мисля, че съм грешал, че, нали знаеш, че не можем да бъдем приятели. Бихме могли да се справим с това, от моята страна на линията. Ела у нас.
Усещах съвсем ясно Едуард, ръцете му все още бяха обвити защитаващо около мен, който стоеше като камък. Погледнах го — лицето му беше спокойно, търпеливо.
— Аз, ъъъ, не знам, Джейк.
Джейкъб напълно заряза антагонистичната физиономия. Сякаш беше забравил, че Едуард беше там или поне беше твърдо решен да изглежда така.
— Липсваш ми с всеки изминал ден, Бела. Не е същото без теб.
— Знам и съжалявам, Джейк, просто…
Той отметна глава и въздъхна.
— Знам. Няма значение, нали? Предполагам ще оцелея или нещо такова. Кой има нужда от приятели? — той направи гримаса, опитвайки се да скрие болката зад излишната проява на смелост.
Страданието на Джейкъб винаги отключваше защитаващата ми страна. Което не беше изцяло логично — Джейкъб трудно би имал нужда от някаква физическа защита, която аз бих могла да му предложа. Но ръцете ми, вкопчени в тези на Едуард, копнееха да се пресегнат към него. Да се обвият около големия му топъл кръст в тихо обещание на одобрение и утеха.
Защитните ръце на Едуард ме възпираха.
— Добре, влизайте в час — прозвуча строг глас зад нас. — Мръднете се, г-н Кроули.
— Отивай на училище, Джейк — прошепнах аз, загрижена още щом чук гласа на директора.
Джейкъб отиде в Килайетското училище, но все още можеше да си навлече неприятности за нарушението си или нещо подобно.
Едуард ме освободи, вземайки само едната ми ръка и избутвайки ме зад него отново.
Г-н Грийн разбута тълпата зяпачи, веждите му се смръщени като зловещи буреносни облаци над малките му очи.
— Говоря сериозно — беше заплашителен. — Наказание за всеки, който все още стои тук когато се обърна.
Публиката се разотива веднага преди да е завършил изречението си.
— А, г-н Кълън. Проблем ли имаме тук?
— Съвсем не, г-н Грийн. Точно влизахме в клас.
— Отлично. Не успях да разпозная приятеля ви. — Г-н Грийн насочи погледа си към Джейкъб. — Нов ученик ли сте тук?
Очите на г-н Грийн разгледаха подробно Джейкъб и разбрах, че и той стигна до същото заключение, до което бяха стигнали всички останали: опасен. Размирник.
— Мне — отговори Джейкъб, с половинчата самодоволна усмивка на широките си устни.
— Тогава ви съветвам да напуснете училищната територия веднага, младежо, преди да съм повикал полиция.
Самодоволната усмивка на Джейкъб се превърна в ухилване и знаех, че си е представил как Чарли идва да го арестува. Тази усмивка беше прекалено горчива, прекалено подигравателна, за да ми хареса. Това не беше усмивката, която чаках да видя.
Джейкъб каза:
— Да, сър — и козирува преди да се покатери на мотора си и да го ритне, за да запали на тротоара. Двигателят изръмжа и гумите изсвистяха като го завъртя остро. За секунди време Джейкъб изчезна от поглед.
Г-н Грийн скръцна със зъби докато гледаше това изпълнение.
— Г-н Кълън, очаквам да помолите приятеля си да се въздържа от подобни провинения отново.
— Всъщност той не е мой приятел, г-н Грийн, но ще му предам предупреждението Ви.
Г-н Грийн сви устни. Перфектните оценки на Едуард и безупречното му досие бяха ясен фактор за оценката на г-н Грийн за случката.
— Разбирам. Ако се притеснявате за някакви неприятности, с удоволствие бих…
— Няма за какво да се тревожа, г-н Грийн. Няма да има никакви неприятности.
— Надявам се да е така. Добре тогава. В клас. Вие също, г-це Суон.
Едуард кимна и ме издърпа бързо към сградата за часа по английски.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отидеш в час? — прошепна той когато отминахме директора.
— Да — прошепнах и аз в отговор, не съвсем сигурна дали е истина.
Дали се чувствах добре или не, не беше най-важното нещо за обсъждане. Трябваше да говоря с Едуард веднага, а часът по английски не беше идеалното място за разговора, който планирах.
Но с г-н Грийн зад нас, не ми оставаха други опции.
Закъсняхме малко за час и затова седнахме бързо по местата си. Г-н Бърти разказваше една поема на Фрост. Той игнорира влизането ни, като така отказваше да наруши ритъма на урока си.
Откъснах един лист от тетрадката си и започнах да пиша, почеркът ми по-нечетлив от обикновено заради тревогата ми.
Какво стана? Разкажи ми всичко. И зарежи това нещо със защитаването, моля те.
Бутнах бележката към Едуард. Той въздъхна и после започна да пише. Отне му по-малко време отколкото на мен, макар че той написа цял параграф с красивия си почерк преди да плъзне хартийката обратно при мен.
Смръщих се на думите по страницата. Всички са били въвлечени в това — Емет, Джаспър, Алис, Розали и Карлайл. Може би дори Есме, макар че той не я спомена. А също така и Пол и останалите от глутницата. Можело е толкова лесно да се стигне до бой, изправящ едни срещу други бъдещето ми семейство и старите ми приятели. Всеки един от тях е можел да пострада. Представих си, че вълците биха били в по-голяма опасност, но пък представяйки си слабичката Алис до един от огромните върколаци, биеща се…
Потреперих.
