указател.
— Можеше да ме намериш и в къщата на Бела, разбира се.
Челюстта не Джейкъб се стегна и веждите му се събраха. Той не отговори.
— Не е тук мястото, Джейкъб. Не може ли да обсъдим това по-късно?
— Разбира се, разбира се. Ще спра до гробницата ти след училище. — Джейкъб изсумтя. — Какъв е проблемът сега?
Едуард погледна наоколо многозначително, очите му спираха на свидетелите, които бяха близо до обхват на чуване. Няколко души се колебаеха на тротоара, очите им бляскаха в очакване. Сякаш се надяваха да настане бой, за да облекчи скуката на поредния понеделник сутрин. Видях Тайлър Кроули да сръгва Остин Маркс и двамата се спряха по пътя си към клас.
— Вече знам това, което си дошъл да кажеш — Едуард припомни на Джейкъб с толкова нисък глас, че и аз едва го чух. — Съобщението е доставено. Считай ни за предупредени.
Едуард погледна надолу към мен за една бърза секунда с разтревожени очи.
— Предупредени? — попитах безучастно. — За какво говориш?
— Не си й казал? — попита Джейкъб, очите му се разшириха в недоверие. — Какво, беше уплашен да не вземе нашата страна ли?
— Моля те, зарежи това, Джейкъб — каза Едуард с равен глас.
— Защо? — предизвика го Джейкъб.
Смръщих се объркана.
— Какво не знам? Едуард?
Едуард просто гледаше свирепо Джейкъб сякаш не ме чуваше.
— Джейк?
Джейкъб повдигна една вежда.
— Не ти е казал, че неговият по-голям… брат е прекрачил границата в събота вечерта? — попита той, тонът му плътно наситен със сарказъм. После очите му блеснаха пак към Едуард. — Пол с пълно право…
— Не беше ничия земя! — изсъска Едуард.
— Беше!
Джейкъб видимо се палеше. Ръцете му се тресяха. Той разклати глава и си пое два пъти дълбоко въздух.
— Емет и Пол? — прошепнах аз. Пол беше най-лесно избухливият брат от глутницата на Джейкъб. Именно той загуби контрол в гората онзи ден — споменът за ръмжащият сив вълк изведнъж проблесна ярко в главата ми. — Какво се е случило? Сбили ли са се? — гласът ми стана писклив от паниката. — Защо? Пол пострада ли?
— Никой не се е бил — каза Едуард тихо, само на мен. — Никой не е пострадал. Не се тревожи.
Джейкъб ни зяпаше скептично.
— Не си й казал абсолютно нищо, нали? Затова ли я отведе? За да не разбере, че…?
— Иди си сега. — Едуард го отряза по средата на изречение и лицето му внезапно беше станало страшно — наистина страшно. За секунда той изглеждаше като… като вампир. Той гледаше Джейкъб враждебно, разкривайки ненавист.
Джейкъб вдигна вежди, но не направи друго движение.
— Защо не си й казал?
Застанаха лице в лице в мълчание за един дълъг момент. Още ученици се събраха зад Тайлър и Остин. Видях Майк до Бен — Майк държеше едната си ръка на рамото на Бен, сякаш го държеше на място.
В мъртвата тишина, внезапно всички детайли се подредиха в главата ми.
Нещо, което Едуард не искаше да знам.
Нещо, което Джейкъб не би скрил от мен.
Нещо, което бе завело и Кълънови, и вълците в гората, движейки се опасно близо едни от други.
Нещо, което да накара Едуард да настоява да напусна града.
Нещо, което Алис беше видяла във видението си миналата седмица — видение, за което Едуард ме излъга.
Нещо, което така или иначе чаках. Нещо, което знаех, че ще се случи отново, въпреки че не исках. Никога нямаше да свърши, нали?
Чух бързия задъхващ шум, излизащ от вдишващите ми устни, но не можех да го спра. Сякаш училището се тресеше, сякаш имаше земетресение, но знаех, че собственото ми тресене пораждаше тази илюзия.
— Върнала се е за мен — казах аз, задавяйки се.
Виктория никога нямаше да се откаже, не и докато не умра. Тя щеше да повтаря едно и също — маневриране и бягане, маневриране и бягане — докато не намери дупка сред защитниците ми. Може би щях да изляза късметлийка. Може би Волтури щяха да дойдат първи за мен — поне биха ме убили бързо.
Едуард ме хвана здраво срещу себе си, поставяйки тялото ми така че той все още беше между мен и Джейкъб, и помилва лицето ми със загрижени ръце.
— Всичко е наред — прошепна ми той. — Всичко е наред. Никога няма да й позволя да те приближи, всичко е наред.
После хвърли мълниеносен поглед на Джейкъб.
— Това отговаря ли на въпроса ти, мелез?
— Не мислиш ли, че Бела има правото да знае? — предизвика Джейкъб. — Животът си е неин.
Едуард запази гласа си почти беззвучен; дори Тайлър, който беше на няколко инча разстояние, не би могъл да го чуе.
— Защо трябва да бъде уплашена, като не е била в опасност?
— По-добре уплашена, отколкото лъгана.
Опитах се да се съвзема, но очите ми плуваха в напиращи сълзи. Можех да го видя зад клепачите си — лицето на Виктория, устните й оголващи зъбите й, кървавите й очи, блестящи от манията за нейното отмъщение; тя смяташе Едуард за виновен за смъртта на нейния любим — Джеймс. Тя нямаше да спре докато и неговата любов не бъде отнета.
Едуард избърса сълзите от бузите ми с пръстите си.
— Наистина ли мислиш, че нараняването е по-добро от защитаването й? — промърмори той.
— Тя е по-силна отколкото си мислиш — каза Джейкъб. — И е минала и през по-лошо.
Внезапно изражението на Джейкъб се промени и той зяпаше Едуард с онзи странен несигурен поглед. Очите му изглеждаха така, сякаш се опитваше да реши някаква математическа задача наум. Усетих как Едуард потрепери. Погледнах към него и лицето му беше изкривено от нещо, което можеше да бъде само болка. За един ужасен момент си спомних за онзи ужасен следобед в Италия, в страховитата кула на Волтури, когато Джейн беше насочила злата си дарба към Едуард, изгаряйки го с мислите си…
Споменът сякаш ме зашлеви и извади от истерията, до която бях близо, и ме върна обратно в настоящето. Защото предпочитах Виктория да ме убие стотици пъти пред това да гледам Едуард да страда отново така.
— Това е смешно — каза Джейкъб, смеейки се докато гледаше лицето на Едуард.
Едуард трепна, но с малко усилие успокои изражението си. Не можеше да скрие съвсем болката в очите си.
Погледнах с разширени очи от лицето на Едуард към подигравателната усмивка на Джейкъб.
— Какво му правиш? — попитах.
— Нищо, Бела — ми каза Едуард тихо. — Джейкъб просто има добра памет, това е всичко.
Джейкъб се ухили, а Едуард трепна отново.
— Спри! Каквото и да правиш!
— Разбира се, щом искаш. — Джейкъб сви рамене. — Макар че той сам си е виновен, че не харесва нещата, които си спомням.
Погледнах го свирепо и той се усмихна дяволито — както правят децата, когато ги хванеш да правят нещо нередно, но знаят, че не няма да ги накажеш.
— Директорът ще бъде тук всеки момент, за да прекрати това мотаене на училищната територия — промърмори ми Едуард. — Да вървим за английски, Бела, за да не се забъркваш в това.
— Прекалено покровителствен, нали? — каза Джейкъб, говорейки само на мен. — Малките затруднения
