— Ако си спомняш, аз отидох и го доведох обратно.
Джейкъб ме зяпна за момент и после се отдръпна леко. Лицето му беше спокойно, а също и гласът му, когато заговори:
— Така е. Та, така и не знам историята. Какво стана?
Поколебах се, хапейки устни.
— Да не би да е тайна? — гласът му придоби подигравателна нотка. — Не ти е позволено да ми кажеш?
— Не — сопнах се аз. — Просто е наистина много дълга история.
Джейкъб се усмихна арогантно и се обърна да продължи нагоре по плажа, очаквайки да го последвам. Не беше забавно да си с Джейкъб, ако се държеше така. Повлякох се зад него автоматично, не съвсем сигурна дали не трябваше да се обърна и да си тръгна. Така или иначе трябваше да се изправя лице в лице с Алис като се върна вкъщи… Предполагам нямаше за къде да бързам.
Джейкъб отиде до огромното познато парче плавей — цяло дърво, с корени и всичко останало, обелено до бяло и заседнало в пясъка; това беше един вид нашето дърво.
Джейкъб седна на естествената пейка и потупа празното място до себе си.
— Нямам против дългите истории. Имаше ли екшън?
Завъртях очи като седнах до него.
— Имаше малко екшън — признах си.
— Нямаше да е истински хорър без екшън.
— Хорър! — присмях се аз. — Можеш ли да слушаш или ще ме прекъсваш с груби коментари относно приятелите ми?
Той се престори, че заключва устните си и после хвърли невидимия ключ през рамо. Опитах се да не се усмихвам и се провалих в опита си.
— Ще трябва да започна с нещата, за които ти вече беше там — реших аз, организирайки историята в главата си преди да започна.
Джейкъб вдигна ръка.
— Кажи.
— Това е добре — каза той. — И без това не разбрах тогава какво точно ставаше.
— Да, ами, става сложно, така че обърни внимание. Нали знаеш, че Алис вижда неща?
Взех мръщенето му — вълците не бяха много развълнувани, че легендите за свръхестествените способности на вампирите бяха истина — за „да“ и продължих с разказа за надпреварата ми през Италия за спасяването на Едуард.
Направих го възможно най-сбит и кратък — пренебрегвайки всичко, което не беше съществено. Опитах се да разчета реакциите на Джейкъб, но лицето му беше загадъчно докато му обяснявах как Алис беше видяла плановете на Едуард да се самоубие, когато си помислил, че съм мъртва. Понякога Джейкъб изглеждаше толкова задълбочен в мислите си, че не бях сигурна дали ме слуша. Той ме прекъсна само веднъж.
— Предсказващата кръвопийца не може да ни види? — повтори той, лицето му едновременно буйно и развеселено. — Наистина? Отлично!
Стиснах зъби и поседяхме в тишина, лицето му в очакване аз да продължа. Гледах го свирепо, докато не осъзна грешката си.
— Упс — каза той. — Извинявай. — Той заключи устни отново.
Реакцията му беше по-лесна за разчитане, когато стигнах до частта за Волтури. Той стисна зъби, настръхна и ноздрите му се разшириха. Не се задълбочих, само му казах, че Едуард ни е измъкнал невредими, без да споменавам за обещанието, което трябваше да направим или за посещението, което очаквахме. Джейкъб нямаше нужда от моите кошмари.
— Сега знаеш цялата история — заключих аз. — Така че е твой ред да говориш. Какво се случи докато бях с майка ми този уикенд? — знаех, че Джейкъб ще ми разкаже с повече детайли, отколкото Едуард. Той не се страхуваше да ме уплаши.
Джейкъб се наведе напред, мигновено оживен.
— Ами Ембри и Куил патрулираха в събота, ежедневното, когато като от никъде — бам! — той изхвърли ръце напред, имитирайки експлозия. — Ето я — свежа следа, от преди не повече от 15 минути. Сам искаше да го изчакаме, но аз не знаех, че си заминала, а и не знаех дали твоите кръвопийци те наглеждат или не. Затова тръгнахме след нея с пълна скорост, но тя пресече границата на договора преди да сме я хванали. Разпръснахме се по границата, надявайки се, че тя ще пресече обратно. Беше много разочароващо, нека ти разкажа. — Той поклати глава и косата му — пораствайки отново от късата прическа, която беше приел, когато се присъедини към глутницата — влезе в очите му. — Преследването завърши прекалено на юг. Кълънови я преследваха обратно към нас само на няколко мили северно от нас. Щеше да бъде перфектна засада, ако знаехме къде да чакаме. — Той поклати глава, правейки гримаса. — И тогава стана напечено. Сам и останалите се добраха до нея преди нас, но тя започна да танцува по границата и всички вампири бяха от другата страна. Тогава едрият, как се казва…
— Емет.
— Да, той. Той скочи към нея, но тази червенокосата е бърза. Той прелетя точно зад нея и почти се заби в Пол. Затова Пол… е, познаваш Пол.
— Да…
— Падна му пердето. Не мога да кажа, че го виня, едрият кръвопиец направо скочи върху него. Той му се нахвърли — ей, не ме гледай така! Вампирът беше на наша земя.
Опитах се да си преправя физиономията, така че той да продължи. Ноктите ми се впиваха в дланите ми от напрежението на разказа, макар че знаех, че всичко беше наред.
— Както и да е, Пол пропусна и големият се върна обратно. Но точно тогава, ъм, ами, ъъъ, русата… — изражението на Джейкъб беше комична смесица от отвращение и нежелан възторг при опита да каже дума, с която да опише сестрата на Едуард.
— Розали.
— Както и да е. Тя стана доста териториално настроена и затова Сам и аз застанахме веднага до Пол. Тогава водачът им и другият рус…
— Карлайл и Джаспър.
Той ми хвърли раздразнен поглед.
— Знаеш, че всъщност не ми пука. Както и да е, Карлайл заговори Сам, опитвайки се да успокои атмосферата. Изведнъж беше много странно, защото всички наистина се успокоиха и то наистина бързо. Беше онзи, за когото ми каза, който се меси в главите ни. И дори и да знаехме какво прави, не можехме да сме неспокойни.
— Да, знаем какво е чувството.
— Наистина досадно, ето какво е. Само ти не би могла да си раздразнена след това — той поклати гневно глава. — Та, Сам и водачът вампир се съгласиха, че Виктория е наш общ приоритет, и започнахме да я преследваме отново. Карлайл ни даде преднина, за да можем да следваме следата както си му е реда, но тогава тя пое по скалите северно от Макаа, точно където границата се пресича с брега за няколко мили. Тя се гмурна във водата отново. Големият и спокойният ни поискаха разрешение да пресекат границата и да я последват, но естествено ние казахме не.
— Добре. Искам да кажа, постъпили сте глупаво, но се радвам. Емет никога не е достатъчно предпазлив. Можеше да пострада.
Джейкъб изсумтя.
— Е, твоят вампир каза ли ти, че сме ги нападнали без причина и напълно невинната му дружина…
— Не — прекъснах го аз. — Едуард ми каза същото, просто без толкова детайли.
— Хъх — каза Джейкъб изпод дъха си и се наведе да вземе камък от милионите камъчета, които лежаха пред нас. С небрежно перване, той го запрати на добрите стотина метра в залива. — Е, тя ще се върне, предполагам. Ще я хванем следващия път.
Потреперих; естествено, че щеше да се върне. Дали Едуард щеше наистина да ми каже следващия път? Не бях сигурна. Щеше да се наложи да хвърлям по едно око на Алис за знаци, че това ще да се повтори…
