влюбват и разлюбват много пъти в живота си. Просто бях виждала Сам с Емили и не можех да си го представя с някоя друга. Начинът, по който я гледаше… е, напомняше ми за погледа, който бях виждала в очите на Едуард, когато гледаше в мен.
— Сам се върнал — каза Джейкъб — но не казал на никого къде е бил. Плъзнали слухове, че се бил замесил в лоши неща, главно. И веднъж се случило така, че Сам срещнал дядото на Куил, стария Куил Атеара, когато той дошъл да посети госпожа Ълий. Сам се здрависал с него. Старият Куил без малко да получи удар. — Джейкъб направи пауза, за да се засмее.
— Защо?
Той постави ръката си на бузата ми и придърпа лицето ми, за да го погледна — беше се наклонил към мен, лицето му само на няколко сантиметра от моето. Дланта му изгаряше кожата ми, сякаш той имаше треска.
— О, да, вярно — казах. Беше ми неудобно в това положение — лицето му толкова близо до моето и горещата му ръка върху кожата ми. — Сам е имал температура.
Джейкъб се засмя отново.
— Ръката на Сам била толкова гореща, сякаш е седял върху нея на котлон.
Той беше толкова близо, че усещах горещия му дъх. Махнах небрежно с ръка, за да се освободя от ръката му и да отдалеча лицето си, но преплетох пръстите си в неговите, за да не нараня чувствата му. Той се усмихна и се понаклони, незаблуден от опита ми за равнодушие.
— Та, господин Атеара отишъл право при другите старейшини — продължи Джейкъб. — Те били единствените, които още знаели, които помнели. Господин Атеара, Били и Хари всъщност били виждали дядовците си да се променят. Когато старият Куил им казал, те се срещнали тайно със Сам и му обяснили. Било по-лесно когато той разбрал, когато не бил вече сам. Те знаели, че той няма да е единственият, повлиян от завръщането на Кълънови — произнесе името с несъзнателна горчивина — но никой все още не бил достатъчно голям. Затова Сам зачакал и ние останалите да се присъединим към него…
— Кълънови не са знаели — прошепнах аз. — Не са мислели, че върколаците все още съществуват тук. Не са знаели, че като дойдат тук, ще доведат до промяната ви.
— Това не променя факта, че се случи.
— Напомни ми да не гледам лошата ти страна.
— Мислиш, че би трябвало да простя като теб ли? Не можем всички да сме светци и мъченици.
— Порасни, Джейкъб!
— Ще ми се да можех — промърмори тихо той.
Зяпнах го, опитвайки се да разбера отговора му.
— Какво?
Джейкъб се подсмихна.
— Едно от многото странни неща, които споменах.
— Не можеш… да… пораснеш? — казах безизразно. — Ти какво? Не остаряваш? Това шега ли е?
— Мне… — провлачи той.
Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. Сълзи — гневни сълзи — изпълниха очите ми. Зъбите ми се сключиха с доловим скърцащ звук.
— Бела? Какво казах?
Отново бях на крака, ръцете ми — свити в юмруци, цялото ми тяло се тресеше.
— Ти… не… остаряваш — изръмжах през зъби.
Джейкъб придърпа нежно ръката ми, за да седна.
— Никой от нас не остарява. Какво ти е?
— Аз ли съм единствената, която трябва да остарее? Остарявам с всеки проклет изминал ден! — почти изпищях аз, размахвайки ръце във въздуха. Малка част от мен осъзнаваше, че изпадам в пристъп стил Чарли, но разсъждаващата част беше съвсем засенчена от неразумната.
— По дяволите! Какъв свят, за Бога, е това? Къде е справедливостта?
— По-спокойно, Бела.
— Млъкни, Джейкъб! Просто млъкни! Това е толкова нечестно!
— Наистина ли тропна с крак? Мислех, че момичетата го правят само по телевизията…
Изръмжах, без да му правя впечатление.
— Не е толкова лошо, колкото ти мислиш, че е. Седни и ще ти обясня.
— Ще стоя.
Той завъртя очи.
— Добре. Както искаш. Но слушай, аз ще остарея… някой ден.
— Обясни.
Той потупа дървото. Изръмжах за секунда, но после седнах; гневът ми се уталожи толкова внезапно колкото се беше и появил, и се успокоих достатъчно, че да разбера, че се правя на глупачка сама.
— Когато придобием достатъчно контрол да спрем… — каза Джейкъб. — Когато спрем да се преобразяваме за предостатъчно дълго време, отново стареем. Не е лесно. — Той поклати глава, внезапно разколебан. — Мисля, че ще отнеме много дълго време, за да се научим да се въздържаме. Дори Сам още не е стигнал до този етап. Разбира се, не помага и фактът, че през пътя живее голямо сборище вампири. Дори не можем и да си мислим за спиране, когато племето се нуждае от защита. Но не трябва да се разстройваш заради това, тъй като вече съм по-възрастен от теб, поне физически.
— За какво говориш?
— Погледни ме, Бела. Изглеждам ли на 16?
Огледах гигантското му тяло от главата до петите, опитвайки се да бъда неутрална. — Не съвсем, предполагам.
— Никак даже. Защото порастваме външно за няколко месеца, когато върколашкият ген се активира. Порастваме дяволски бързо. — Той направи физиономия. — Физически, сигурно съм на около 25. Така че няма нужда да откачаш, че си прекалено възрастна за мен за поне следващите 7 години.
На около 25. Това допринесе за кашата в главата ми. Но си спомних онова внезапно израстване — спомних си как се промени пред очите ми. Спомних си как изглеждаше различен всеки следващ ден… Поклатих глава, чувствах се замаяна.
— Е, искаш ли да чуеш за Сам или още ще ми крещиш за неща, които са извън моя контрол?
Поех дълбоко въздух.
— Извинявай. Възрастта е болна тема за мен. Това просто ме изнервя.
Джейкъб се напрегна и изглеждаше така, сякаш се чуди как да назове нещо. Понеже не исках да говорим за наистина болни теми, като плановете ми за бъдещето или за може би нарушени от плановете ми договори, му напомних.
— Значи щом веднъж е разбрал какво става и е имал до себе си Били, Хари и господин Атеара, на Сам вече не му е било толкова трудно. И, както ти каза, има и хубави страни… — поколебах се за момент. — Защо Сам ги мрази толкова? Защо му се иска и аз да ги мразя?
Джейкъб въздъхна.
— Това е наистина странно нещо.
— Специалистка съм в странните неща.
— Да, знам — ухили се той и после продължи. — Та, правилно. Сам знаел вече какво става и почти всичко било добре. До голяма степен животът му се бил върнал към, е, не към нормално. Но към по-добро. — Тогава изражението на Джейкъб се стегна, сякаш му предстоеше нещо наистина болезнено. — Сам не можел да каже на Лия. Ние не трябва да казваме на никой, който не бива да знае. И всъщност не било много безопасно за него да бъде около нея — но той излъгал, както направих аз с теб. Лия била бясна, че той не й казвал какво ставало — къде е бил, къде ходел нощем, защо винаги бил толкова изтощен — но се получавало с общите им усилия. Опитали се. Те наистина се обичали.
— Тя разбрала ли? Това ли е станало?
Той поклати глава.
— Не, не бил това проблемът. Братовчедка й, Емили Йанг, дошла да я посети един уикенд от резервата Макаа.
— Емили и Лия са братовчедки? — ахнах аз.
