Джейкъб не беше забелязал реакцията ми. Той се беше загледал във вълните със замислено изражение и свити устни.
— За какво си мислиш? — попитах, след дълъг момент на мълчание.
— Мисля си за това, което ми каза. За това, че предсказателката те е видяла да скачаш от скалата и са помислили, че се самоубиваш и как всичко излезе от контрол… Осъзнаваш ли, че ако само ме беше почакала, както и трябваше, тогава кръ… Алис нямаше да те види да скачаш? Нищо нямаше да се промени. Сега сигурно щяхме да сме в гаража ми, както всяка друга събота. Нямаше да има никакви вампири във Форкс и ти и аз… — той прекъсна, дълбоко замислен.
Беше объркващо, начинът, по който каза всичко това, сякаш щеше да е хубаво нещо да няма вампири във Форкс. Сърцето ми задумка неравно при празнотата на картината, която той обрисува.
— Едуард щеше да се върне така или иначе.
— Сигурна ли си в това? — попита той, отново войнствен веднага щом произнесох името на Едуард.
— Раздялата… не беше добър избор за нито един от нас.
Той започна да казва нещо, нещо ядосано, според изражението му, но се спря, пое дълбоко дъх и започна отново.
— Знаеш ли, че Сам ти е бесен?
— На мен? — отне ми секунда. — Оу, разбирам. Мисли, че те щяха да стоят настрана, ако аз не бях тук.
— Не, не е това.
— Какъв е проблемът тогава?
Джейкъб се наведе отново, за да грабне друг камък. Започна да го преобръща и преобръща през пръстите си; очите му бяха приковани върху черния камък докато говореше с нисък глас.
— Когато Сам видял… как беше ти в началото, когато Били им каза как Чарли се разтревожил, когато ти не си се подобрявала и когато започна да скачаш от скали…
Направих гримаса. Никой нямаше да ме остави да забравя това.
Очите на Джейкъб проблеснаха срещу моите.
— Той си помислил, че ти си човекът на този свят, който има основание да мрази Кълънови колкото и той. Сам се чувства нещо като… предаден, че ти просто ги допускаш отново в живота си, сякаш никога не са те наранявали.
Нито за миг не повярвах, че Сам е единственият, който се чувства така. Горчивината в гласа ми беше и за двамата…
— Можеш да кажеш на Сам да върви право…
— Погледни това — прекъсна ме Джейкъб, сочейки към орел, летящ стремглаво надолу към океана от невероятна височина. Спря се внезапно в последния момент, като само ноктите му се докоснаха до вълните, само за секунда. После размаха криле и леко политна, натоварен с голямата риба, която беше грабнал.
— Виждаш това навсякъде — каза Джейкъб, гласът му внезапно далечен. — Природата взима власт — ловец и жертва, безкрайният кръговрат на живота и смъртта.
Не разбрах ролята на лекцията за природата; предполагах, че просто се опитва да смени темата. Но после той погледна към мен с тъмен хумор в очите.
— И просто не виждаш рибата да се опитва да целуне орела. Никога не виждаш такова нещо. — Той се усмихна подигравателно.
Отвърнах със същата усмивка, макар че киселият вкус все още беше в устата ми.
— Може би рибата се е опитала — предположих. — Трудно е да кажеш какво си мисли една риба. Орлите са красиви птици, нали знаеш.
— До това ли се свежда всичко? — гласът му рязко се изостри. — Красив външен вид?
— Не ставай глупав, Джейкъб.
— Парите ли са тогава? — настоя той.
— Много мило — промърморих, като станах от дървото. — Поласкана съм, че мислиш толкова много за мен. — Обърнах му гръб и се отдалечих.
— О, не се ядосвай — той беше точно зад мен; хвана ме за китката и ме завъртя. — Сериозен съм! Опитвам се да разбера, а нищо не разбирам!
— Обичам го! Не защото е красив или защото е богат! — натъртих думата на Джейкъб. — Дори бих предпочела да не беше нито едно от двете. Щеше да запълни разликите между двама ни съвсем малко — защото той все още щеше да бъде най-обичащият и неегоистичен и невероятен и разбран човек, който някога съм срещала. Разбира се, че го обичам. Защо е толкова трудно за разбиране?
— Невъзможно е за разбиране!
— Моля те, осветли ме в такъв случай, Джейкъб — оставих сарказмът да излезе. — Каква е истинската причина един човек да обича друг? Тъй като, както изглежда, аз го правя грешно.
— Мисля, че най-доброто начало е да потърсиш сред собствения си вид. Това обикновено върши работа.
— Е, това наистина е гадно! — сопнах се. — Предполагам, че нямам друг избор освен Майкъл Нютън тогава!
Джейкъб се сепна и прехапа устна. Видях, че думите ми го нараниха, но все още бях прекалено ядосана, за да съжалявам за това. Той пусна китката ми и скръсти ръце пред гърдите си, обръщайки се от мен към океана.
— Аз съм човек — промърмори той, гласът му едва доловим.
— Не си толкова човек, колкото Майк — продължих безмилостно. — Все още ли мислиш, че това е най- важният фактор?
— Не е същото нещо — Джейкъб все още гледаше вълните. — Не съм избирал това.
Изсмях се веднъж невярващо.
— Мислиш ли, че Едуард го е избрал? Не е знаел какво става с него, точно както и ти. Не се е записал за това.
Джейкъб клатеше глава напред-назад с леко, бързо движение.
— Знаеш ли, Джейкъб, ти си ужасно уверен в моралните си принципи — като се има предвид, че си върколак и всичко останало.
— Не е същото нещо — повтори той, гледайки ме намръщено.
— Не виждам защо да не е. Можеш да проявиш малко повече разбиране към Кълънови. Нямаш си представа колко добри са всъщност — до мозъка на костите си, Джейкъб.
Той се смръщи още повече.
— Те не би трябвало да съществуват. Съществуването им е против природата.
Зяпах го за един дълъг момент с една вежда вдигната скептично. Мина малко време преди той да забележи.
— Какво?
— Като говорим за неестествени неща… — подметнах.
— Бела — каза той, гласът му бавен и различен. Пораснал. Осъзнах, че изведнъж той зазвуча по- възрастен от мен — като родител или учител. — Каквото съм е родено в мен. То е част от това кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички ние като племе — това е причината да сме все още тук.
— Освен това — той погледна надолу към мен, черните му очи неразгадаеми. — Аз съм все още човек.
Той повдигна ръката ми и я натисна о горящите си гърди. През тениската му, можех да усетя стабилното биене на сърцето му изпод дланта си.
— Нормалните хора не могат да хвърлят мотори, както ти можеш.
Той се усмихна, слаба половинчата усмивка.
— Нормалните хора бягат от чудовища, Бела. И никога не съм твърдял, че съм нормален. Просто човек.
Да бъда ядосана на Джейкъб изискваше прекалено много усилия. Започнах да се усмихвам като издърпах ръката си от гърдите му.
— Изглеждаш ми доста човек — усмихнах се. — Точно в този момент.
— Чувствам се човек — той гледаше през мен, лицето му надалеч. Долната му устна трепна и той я
