— Втори. Въпреки че са доста близки. Като малки бяха като сестри.
— Това е… ужасно. Как е могъл Сам…? — загубих мисълта си, клатейки глава.
— Не го съди още. Никой ли не ти е казвал… всъщност, чувала ли си някога за отпечатването?
— Отпечатване? — повторих учудено. — Не. Какво означава това?
— Това е от онези странни и фантастични неща, с които се сблъскваме. Не се случва не всеки. Всъщност, това е по-скоро рядкост, не правило. Дотогава Сам бил чул всички истории, които всички смятахме, че са легенди. Той е чул за отпечатването, но не е и мечтал…
— Какво е това? — подтикнах го да продължи.
Погледът на Джейкъб се изгуби в океана.
— Сам наистина обичал Лия. Но когато видял Емили, нищо вече нямало значение. Понякога… не знаем точно защо… но така намираме своите половинки. — Очите му просветнаха към мен, а лицето му поруменя. — Имам предвид… нашите сродни души.
— По какъв начин? Любов от пръв поглед? — подсмихнах се аз.
Джейкъб обаче не се усмихваше. Тъмните му очи ме гледаха критично, заради начина, по който бях реагирала.
— Малко по-мощно е от това. По-безусловно.
— Извинявай — промърморих. — Говориш сериозно, нали?
— Да.
— Любов от пръв поглед? Но по-силно? — гласът ми все още звучеше престорено и той усети това.
— Не е лесно за обясняване. Както и да е, няма значение. — Той сви рамене безразлично. — Искаше да знаеш какво е станало със Сам, че да го накара да мрази толкова много вампирите задето се е променил, да го накара да мрази себе си. И точно това е станало. Той разби сърцето на Лия. Отрекъл се от всяко обещание, което й дал. И всеки ден той вижда обвинението в очите й и знае, че тя е права.
Внезапно той спря да говори, сякаш беше казал, нещо, което не е искал да каже.
— Как се е справила Емили с това? Щом е била толкова близка с Лия…? — Сам и Емили бяха съвършено и точно един за друг, две парчета от пъзел, които си съвпадаха идеално. И все пак… как се беше справила Емили с факта, че той е принадлежал на друга? Нейната почти сестра.
— Тя била наистина ядосана, първоначално. Но е трудно да устоиш на това ниво на обвързване и обожание. — Джейкъб въздъхна. — И тогава, Сам можел да й каже всичко. Няма правила, които да те възпират, когато намериш половинката си. Знаеш ли как е пострадала тя?
— Да. — Историята за Форкс беше, че тя е била нападната от мечка, но аз знаех тайната. Върколаците са нестабилни, беше казал Едуард. Хората около тях могат да пострадат.
— Е, достатъчно странно, но така са разрешили проблема. Сам бил толкова ужасен, толкова отвратен от себе си, толкова изпълнен с омраза заради това, което й сторил… Щял да се хвърли под гумите на някой автобус, ако тя би се почувствала по-добре. Би го направил всъщност, само за да избяга от станалото. Той бил просто съсипан… Тогава, някак, тя била тази, която го утешавала, а след това…
Джейкъб не довърши мисълта си и усетих, че историята е станала прекалено лична, за да бъде споделена.
— Горката Емили — прошепнах аз. — Горкият Сам. Горката Лия…
— Да, Лия изтегли най-късата клечка — съгласи се той. — Тя е наистина смело момиче. Ще бъде шаферка.
Погледнах надалеч, към назъбените скали, които се издигаха от океана като къси и дебели счупени пръсти на южния край на пристанището, докато се опитвах да осмисля това, което чух. Усещах как ме гледа, чакайки да кажа нещо.
— На теб случи ли ти се? — попитах най-накрая, все още гледайки встрани. — Това нещо с любовта от пръв поглед?
— Не — отвърна той бързо. — Сам и Джаред са единствените.
— Хмм — казах аз, опитвайки се да звуча само любезно заинтересована. Изпитах облекчение и се опитах да си обясня реакцията ми. Реших, че просто съм доволна, че той не твърдеше, че между нас двамата има някаква мистична върколашка връзка. Отношенията ни бяха достатъчно объркващи и в този вид. Нямах нужда от повече свръхестествено от това, което вече присъстваше в живота ми.
Той също беше тих и създалата се тишина беше малко неловка. Интуицията ми подсказваше, че не искам да чуя какво си мисли той.
— Как се е получило при Джаред? — попитах, за да наруша мълчанието.
— Без драма при него. Просто момиче, до което седял в училище в продължение на година и никога не поглеждал два пъти. И тогава, след като се променил, той я видял отново и повече не извърнал поглед от нея. Ким беше много развълнувана. Била хлътнала по него. Името му било изписано по всяка страница в дневника й. — Той се засмя подигравателно.
Смръщих се.
— Джаред ли ти каза това? Не е трябвало да го прави.
Джейкъб прехапа устна.
— Предполагам не трябваше да се смея. Въпреки това беше смешно.
— Някаква сродна душа.
Той въздъхна.
— Джаред не ни е казал всичко това умишлено. Вече ти казах за тази част, помниш ли?
— О, да. Можете да си чувате мислите, но само когато сте преобразени, нали?
— Да, точно като твоя кръвопиец.
— Едуард — поправих го аз.
— Да де, да. Та, именно така разбрах как се чувства Сам. Мисля, че нямаше да ни каже всичко това, ако имаше избор. Всъщност това е нещото, което всички мразим. — Горчивината в дрезгавия му глас беше рязка. — Ужасно е. Нищо лично, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш, е изложено на показ за всички. — Той потръпна.
— Звучи ужасно — прошепнах.
— Понякога е полезно, когато имаме нужда от ориентир — каза той неохотно. — Много рядко, когато някой кръвопиец навлезе в наша територия. С Лорън беше забавно. А ако Кълънови не бяха пресекли границата миналата събота… ъх! — изпъшка той. — Можехме да я хванем! — юмруците му се свиха гневно.
Потреперих. Колкото и да се тревожех Джаспър и Емет да не пострадат, то беше нищо в сравнение с паниката, която изпитвах при мисълта за двубой между Джейкъб и Виктория. Емет и Джаспър бяха най-близо до представите ми за неразрушимо. А Джейкъб все още беше топъл, все още сравнително човек. Смъртен. Представих си как Джейкъб се изправя пред Виктория, прекрасната й коса развята около странното и злобно лице… и потреперих отново.
Джейкъб ме погледна с любопитно изражение.
— Но не е ли и за теб така през цялото време? Да го имаш в главата си?
— О, не. Едуард никога не чете мислите ми. Само си мечтае.
Изражението му стана объркано.
— Той не може да ме чуе — обясних аз, гласът ми звучеше леко самодоволно по навик. — Аз съм единствената такава за него. Не знаем защо не може.
— Странно — каза Джейкъб.
— Да — самодоволството изчезна. — Сигурно означава, че нещо не е наред с мозъка ми — предположих аз.
— Отдавна вече знам, че нещо не е наред с мозъка ти — промърмори Джейкъб.
— Благодаря.
Изведнъж слънцето си проправи път през облаците, нещо, което не очаквах, и се наложи да преместя погледа си от блясъка на водата. Всичко си смени цвета — вълните от сиви станаха сини, дърветата от матово маслинени — прекрасно нефритени, а камъчетата с оттенъците на дъгата заблестяха като диаманти.
Присвихме очи за момент, приспособявайки ги към светлината. Беше тихо, с изключение на глухия тътен на вълните, който отекваше от всяка страна на закътаното пристанище, лекото стържене на камъните при
