вратата на Анджела веднага щом той се скри от поглед.
Бен отвори вратата преди да успея на спра да чукам, сякаш бе стоял точно зад нея.
— Хей, Бела! — каза той, изненадан.
— Здрасти, Бен. Ъъъ, Анджела тук ли е? — Почудих се дали Анджела не бе забравила за плановете ни и се свих от страх при мисълта да се прибера вкъщи по-рано.
— Разбира се — каза Бен, точно когато Анджела извика — Бела! — и се появи на най-горното стъпало на стълбището.
Бен надзърна зад мен, когато и двамата чухме звука от кола на пътя; звукът не ме уплаши — този двигател се запъна и спря, после изпука силно. Нищо общо с мъркането на Волвото. Това трябва да бе посетителят, който Бен чакаше.
— Остин е тук — каза Бен, когато Анджела застана до него.
Клаксон огласи улицата.
— Ще се видим по-късно — обеща Бен. — Вече ми липсваш.
Той хвърли ръцете си около врата на Анджела и придърпа лицето й надолу до неговото ниво, така че да може да я целуне ентусиазирано. След секунда Остин натисна клаксона отново.
— Чао, Андж! Обичам те! — Бен извика, като се втурна покрай мен.
Анджела се олюля с леко порозовяло лице, после се съвзе и замаха докато Бен и Остин не се скриха от поглед. Тогава се обърна към мен и се ухили печално.
— Благодаря ти, че правиш това, Бела — каза тя. — От дъното на сърцето си. Не само спасяваш ръцете ми от перманентно нараняване, но и току-що ми спести два дълги часа на безсюжетен, зле озвучен карате филм — въздъхна облекчено тя.
— Радвам се да бъда от полза. — Чувствах се малко по-малко паникьосана, способна да дишам малко по-равномерно. Тук беше толкова обикновено. Леките човешки драми на Анджела бяха странно успокояващи. Беше приятно да знам, че животът бе нормален някъде.
Последвах Анджела нагоре по стълбите към нейната стая. Тя изритваше играчките от пътя докато вървеше. Къщата беше необичайно тиха.
— Къде е семейството ти?
— Родителите ми заведоха близнаците на парти за рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да повярвам, че наистина ще ми помогнеш с това. Бен се прави, че има възпаление на сухожилията. — Тя направи гримаса.
— Аз нямам нищо против — казах аз, след това влязох в стаята на Анджела и видях купищата чакащи пликове.
— О! — ахнах. Анджела се извърна да ме погледне, извинение в очите й. Разбрах защо го беше отлагала и защо Бен се бе измъкнал.
— Мислех, че преувеличаваш — признах си.
— Иска ми се. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Дай ми работа. Имам цял ден.
Анджела раздели една купчина наполовина и сложи адресника на майка си между нас на бюрото. Концентрирахме се за известно време и единственият звук беше от химикалките, дращещи тихо по хартията.
— Какво прави Едуард тази вечер? — попита тя след няколко минути.
Химикалката ми се зарови в писмото, върху което работех.
— Емет си е вкъщи за уикенда. Би трябвало да са на поход.
— Казваш го сякаш не си много сигурна.
Свих рамене.
— Щастливка си, че Едуард има братята си за всичките тези походи и къмпинги. Не знам какво щях да правя, ако Бен нямаше Остин за момчешките работи.
— Да, дейностите на открито не са съвсем за мен. И няма начин някога да успея да не изоставам.
Анджела се засмя.
— И аз предпочитам на закрито.
Тя се фокусира над своята купчинка за минута. Написах още четири адреса. Никога нямаше напрежение да запълниш паузата с безсмислено бъбрене, когато си с Анджела. Също като Чарли, тя нямаше нищо против тишината.
Но, като Чарли, беше и прекалено наблюдателна понякога.
— Нещо не е ли наред? — попита тихо тя. — Струваш ми се… неспокойна.
Усмихнах се стеснително.
— Толкова ли е очевидно?
— Не съвсем.
Вероятно ме лъжеше, за да ме накара да се почувствам по-добре.
— Не е нужно да говориш за това, освен ако не искаш — увери ме тя. — Ще те изслушам, ако мислиш, че ще помогне.
Точно щях да кажа благодаря, но не, благодаря. В крайна сметка имаше прекалено много тайни, които бях обвързана да пазя. Наистина не можех да обсъждам проблемите си с някой човек. Това беше извън правилата.
И все пак, със странна, внезапна сила, това беше точно каквото исках. Исках да поговоря с нормална човешка приятелка. Исках да се пооплаквам малко, като всяка друга тийнейджърка. Исках и моите проблеми да са толкова прости. Би било хубаво също да имам някой извън цялата тази вампиро-върколашка бъркотия, който да види нещата в перспектива. Някой безпристрастен.
— Ще си гледам своята работа — обеща Анджела, усмихвайки се надолу към адреса, върху който работеше.
— Не — казах аз. — Права си. Наистина съм неспокойна. Става въпрос за… за Едуард.
— Какво има?
Беше толкова лесно да разговаряш с Анджела. Когато питаше нещо такова, можех да видя, че не беше просто болезнено любопитна или търсеща клюки, както Джесика би била. Наистина я интересуваше, че съм разстроена.
— О, той ми е ядосан.
— Трудно ми е да си го представя — каза тя. — За какво е ядосан?
Въздъхнах.
— Помниш ли Джейкъб Блек?
— Аа — каза тя.
— Да.
— Ревнува.
— Не, не е това… — Трябваше да си държа устата затворена. Нямаше начин да обясня това правилно. Но така или иначе исках да продължа да говоря. Не бях забелязала колко копнеех за човешки разговор. — Едуард мисли, че Джейкъб е… лоша компания, предполагам. Че е… опасен. Знаеш в колко неприятности се забърках преди няколко месеца… Но това е абсурдно.
Изненадах се като видях Анджела да клати глава.
— Какво? — попитах аз.
— Бела, видях как Джейкъб те гледа. Бих се обзаложила, че проблемът е точно ревност.
— Няма нищо такова между нас с Джейкъб.
— За теб може би е така. Но за Джейкъб…
Намръщих се.
— Джейкъб знае какво чувствам към него. Казала съм му всичко.
— Едуард е просто човек, Бела. Ще реагира като всяко друго момче.
Направих гримаса. На това нямах отговор.
Тя потупа ръката ми.
— Ще му мине.
— Надявам се. Джейк минава през труден момент. Нуждае се от мен.
— Ти и Джейкъб сте доста близки, нали?
