— Като семейство — съгласих се аз.
— А Едуард не го харесва… Сигурно ти е трудно. Чудя се как ли би реагирал Бен на нещо такова? — замисли се тя.
Подсмихнах се леко.
— Вероятно като всяко друго момче.
Тя се ухили.
— Вероятно.
Тогава тя смени темата. Анджела не беше човек, който ще любопитства и явно усети, че не искам — не мога — да споделя повече.
— Вчера получих документите си за настаняване в общежитието. В най-отдалечената сграда от университета, разбира се.
— Бен знае ли вече къде ще се настани?
— В тази най-близко до университета. Късметлия. Ами ти? Реши ли вече къде ще ходиш?
Вторачих се надолу, концентрирайки се в нескопосания си почерк. За секунда се разсеях от мисълта за Анджела и Бен във Вашингтонския Университет. Щяха да заминат за Сиатъл само след няколко месеца. Щеше ли да е безопасно? Щеше ли необузданата млада вампирска напаст да се е преместила някъде другаде? Щеше ли да има ново място дотогава, някой друг град треперещ заради заглавия като от филми на ужасите?
Щяха ли тези заглавия да са по моя вина?
Опитах се да се отърся от тези мисли и отговорих на въпроса й с малко закъснение.
— Мисля си за Аляска. Университета в Джуно.
Можех да чуя изненадата в гласа й.
— Аляска? О. Наистина? Искам да кажа, това е чудесно. Просто си мислех, че ще отидеш някъде… на по-топло.
Засмях се леко, все още зяпнала в плика.
— Да. Форкс наистина промени погледа ми над нещата.
— А Едуард?
Макар и името му да предизвика пеперудите в стомаха ми да запърхат, вдигнах погледа си и й се ухилих.
— Аляска не е толкова студена и за Едуард.
И тя се ухили.
— Разбира се, че не е. — И тогава въздъхна. — Толкова е далече. Няма да можеш да се прибираш особено често. Ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?
Заля ме вълна от тиха тъга; може би бе грешка да се сближавам с Анджела сега. Но нямаше ли да е по-тъжно да пропусна този последен шанс? Отърсих се от нещастните мисли, така че да мога да й отговоря закачливо.
— Ако все още мога да пиша след всичко това. — Кимнах към купчината пликове, които бях надписала.
Засмяхме се и след това вече беше лесно да си бъбрим весело за училищни предмети и специализации докато привършвахме останалото — всичко, което трябваше да правя бе да не мисля за това. Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожа днес.
Помогнах й и с поставянето на марките. Беше ме страх да си тръгна.
— Как е ръката ти? — попита тя.
Свих пръстите си.
— Мисля, че ще се възстанови напълно… някой ден.
Долу се почука на вратата и двете вдигнахме поглед.
— Андж? — повика Бен.
Опитах се да се усмихна, но устните ми потрепериха.
— Предполагам, че това е намек да си ходя.
— Не е нужно да тръгваш. Въпреки че той най-вероятно ще ми опише целия филм… в детайли.
— Чарли ще се чуди къде съм, така или иначе.
— Благодаря, че ми помогна.
— Всъщност си прекарах добре. Трябва да го повторим някой път. Беше приятно да прекарам малко „момичешко“ време.
— Определено.
На вратата се почука леко.
— Влез, Бен — каза Анджела.
Аз се изправих и се протегнах.
— Здрасти, Бела! Оцеляла си — поздрави ме бързо Бен преди да отиде да заеме мястото ми до Анджела. Той хвърли едно око на работата ни. — Добра работа. Жалко, че не е останало нищо да се прави, аз бих… — Той остави мисълта да заглъхне и отново заговори развълнувано. — Андж, не мога да повярвам, че го пропусна! Беше страхотно. Последната бойна сцена — хореографията беше невероятна! Онзи — е, ще трябва да го видиш, за да разбереш за какво ти говоря.
Анджела ме погледна и завъртя очи.
— Ще се видим в училище — казах аз и се засмях нервно.
Тя въздъхна.
— Да, ще се видим.
Бях неспокойна по пътя към камиона, но улицата беше празна. През целия път се оглеждах тревожно във всички огледала, но нямаше никаква следа от сивата кола.
Колата му не беше и пред къщата, въпреки че това нищо не означаваше.
— Бела? — извика Чарли, когато отворих входната врата.
— Здрасти, тате.
Намерих го в хола, пред телевизора.
— Е, как беше денят ти?
— Добре — казах. Можеше направо да му кажа всичко — така или иначе щеше да го чуе от Били съвсем скоро. Освен това, щеше да се зарадва. — Не се нуждаеха от мен на работа, така че отидох до Ла Пуш.
Не изглеждаше достатъчно изненадан. Били вече бе говорил с него.
— Как е Джейкъб? — попита Чарли, опитвайки се да звучи безразлично.
— Добре — казах аз, също толкова небрежно.
— Отиде ли до Уебър?
— Да. Надписахме всичките й писма.
— Хубаво — усмихна се широко Чарли. Беше странно фокусиран, при положение, че си беше пуснал мач. — Радвам се, че прекара малко време с приятелите си днес.
— Аз, също.
Тръгнах бавно към кухнята, търсейки някаква работа, която да свърша. За жалост Чарли вече беше изчистил след обяда си. Постоях там няколко минути, зяпайки в яркото слънчево петно на пода. Но знаех, че не мога да отлагам вечно.
— Отивам да уча — съобщих мрачно като се отправих към стълбите.
— Ще се видим по-късно — извика Чарли след мен.
Ако оцелея, помислих си аз.
Затворих внимателно вратата преди да се обърна с лице към стаята.
Разбира се, че беше там. Стоеше до стената точно срещу мен, в сянката до отворения прозорец. Изражението му бе твърдо, стойката му напрегната. Той ме изгледа безмълвно.
Свих се, очаквайки пороя, но той не дойде. Той просто продължи да ме гледа гневно, вероятно прекалено ядосан да говори.
— Здравей — казах накрая.
Лицето му можеше и да е издялано от камък. Преброих до сто наум, но нямаше промяна.
— Ъъъ… та, все още съм жива — започнах аз.
Ръмжене изтътна дълбоко в гърдите му, но изражението му не се промени.
