допир един с друг под влиянието на движещата се вода и плача на чайките високо над нас. Беше много спокойно.
Джейкъб се намести по-близо до мен, така че да се подпре на ръката ми. Беше толкова топъл. След около минута хвърлих якето си. Той издаде тих звук на задоволство дълбоко от гърлото си и постави бузата си отгоре върху главата ми. Усещах как слънцето затопляше кожата ми — макар че не беше толкова топло колкото Джейкъб — и се зачудих случайно след колко ли време щях да изгоря.
Разсеяно, изкривих дясната си ръка на страната, където Джеймс ме беше ухапал и загледах как блести едва доловимо на слънчевата светлина.
— За какво си мислиш? — промърмори Джейкъб.
— За слънцето.
— Ммм. Хубаво е.
— А ти за какво си мислиш? — попитах.
Той се подсмихна на себе си.
— Спомних си за онзи глупав филм, на който ме заведе. И Майк Нютън, повръщащ върху всичко.
Аз също се засмях, учудена колко се е променило всичко оттогава. Нямаше напрежение, нито объркване. Толкова неща се бяха променили от онази нощ… И сега можех да се смея. Беше последната ни нощ с Джейкъб, преди той да разбере истината за това, което е наследил. Последният човешки спомен. Сега беше странно приятен.
— Това ми липсва — каза Джейкъб. — Начинът, по който беше толкова лесно… просто. Радвам се, че имам добра памет. — Той въздъхна.
Той усети внезапното напрежение, минало по тялото ми при мисълта за спомена, който той ми припомни.
— Какво има? — попита.
— Относно добрата ти памет… — отдръпнах се от него, така че да разчета по лицето му. За момента то беше объркано. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правеше в понеделник сутринта? Мислеше си нещо, което разтревожи Едуард. — Разтревожи не беше точната дума, но исках да получа отговор, затова реших, че е по-добре да не започвам прекалено строго.
Лицето на Джейкъб се изясни с разбиране и той се засмя.
— Мислех си за теб. Не му е харесало това, нали?
— За мен? Какво за мен?
Джейкъб се засмя, по-твърдо този път.
— Спомних си начина, по който изглеждаше когато Сам те откри онази нощ — виждал съм го в мислите му и сякаш и аз съм бил там; този спомен винаги е преследвал Сам, нали знаеш. И после си спомних как изглеждаше когато за пръв път дойде у нас. Обзалагам се, че и представа си нямаш колко зле изглеждаше тогава, Бела. Отне ти седмици преди да заприличаш отново на човек. И си спомних как винаги обвиваше ръце около тялото си, сякаш се опитваш да се задържиш цяла… — Джейкъб потрепери и поклати глава. — Тежко ми е да си спомням колко тъжна беше и знам, че вината не е моя. Затова реших, че за него ще бъде още по-тежко. И си помислих, че той би трябвало да види какво е причинил.
Зашлевих го по рамото. От това ме заболя ръката.
— Джейкъб Блек, да не си посмял да направиш отново това! Обещай ми, че няма!
— Няма начин. Не съм се забавлявал така от месеци.
— Тогава ми помогни, Джейк…
— О, Бела, осъзнай се! Кога изобщо ще го видя отново? Не се тревожи за това.
Скочих на крака и той ме хвана за ръката, докато се отдалечавах. Опитах се да се освободя от него.
— Отивам си, Джейкъб.
— Не, не си отивай още — запротестира той, ръката му се стягаше около мен. — Съжалявам. И… добре, няма да го правя повече. Обещавам.
Въздъхнах.
— Благодаря, Джейк.
— Хайде, ще се върнем обратно в къщата — каза той, горящ от нетърпение.
— Всъщност мисля, че наистина трябва да тръгвам. Анджела Уебър ме чака, а и знам, че Алис е разтревожена. Не искам да я разстройвам прекалено много.
— Но ти току-що дойде!
— Да, така изглежда — съгласих се. Погледнах към слънцето, което някак си беше точно над главата ми. Как времето мина толкова бързо? — Ще дойда отново следващия път, когато него го няма — казах импулсивно.
— Няма го? — Джейкъб извъртя очи. — Хубав начин да изразиш какво прави. Отвратителни паразити.
— Ако не можеш да се държиш добре, няма изобщо да идвам! — заплаших го аз, опитвайки се да освободя ръката си от хватката му. Той обаче отказваше да я пусне.
— О, не се ядосвай — каза той ухилен. — Стар навик.
— Ако ще се опитвам да дойда отново, ще трябва малко да се оправиш, ясно?
Той почака.
— Виж — заобяснявах аз. — Не ме интересува кой е вампир и кой — върколак. Това няма значение. Ти си Джейкъб, той е Едуард и аз съм Бела. Нищо друго няма значение.
Очите му леко се отклониха.
— Но аз съм върколак — каза той неохотно. — И той е вампир — добави той с очевидно отвращение.
— А аз съм Дева! — изкрещях раздразнено.
Той вдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитен поглед. Най-накрая той сви рамене.
— Щом можеш да гледаш така на нещата…
— Да, мога! И така и гледам на нещата.
— Добре. Само Бела и Джейкъб, никакви откачени Деви — той ми се усмихна с онази топла и позната усмивка, която толкова много ми липсваше. Усетих как в отговор и на моето лице се разпиля усмивка.
— Наистина ми липсваше, Джейк — признах си без да се замислям.
— И ти на мен — усмивката му се разшири. Очите му бяха щастливи и ясни, веднъж поне свободни от гнева и горчивината. — Повече отколкото си мислиш. Ще дойдеш ли пак скоро?
— Възможно най-скоро — обещах аз.
6. ШВЕЙЦАРИЯ
Докато карах към вкъщи не внимавах много в пътя, който лъщеше мокро на слънцето. Мислех си за потопа от информация, която Джейкъб беше споделил с мен, опитвайки се да я подредя в главата си, да я накарам да има смисъл. Въпреки претоварването, се чувствах по-леко. Виждайки Джейкъб да се усмихва, изяснявайки всички тайни… не правеше положението перфектно, но го правеше по-добро. Правилно беше, че отидох. Джейкъб се нуждаеше от мен. И очевидно, помислих си като присвих очи срещу ослепителната светлина, нямаше никаква опасност.
Появи се отникъде. В един момент нямаше нищо, освен лъскава магистрала, в огледалото ми за обратно виждане. В следващия — слънцето се отразяваше от сиво Волво, точно зад мен.
— О, мамка му — изхленчих.
Обмислих дали да не отбия. Но бях прекалено голямо шубе да се изправя пред него веднага. Бях разчитала на малко време за подготовка… и на Чарли наблизо като покровител. Поне това би го принудило да не вика.
Волвото ме следваше на няколко инча разстояние. Задържах очите си на пътя пред мен.
Като пълна страхливка, карах право към къщата на Анджела без нито веднъж да срещна погледа, който можех да усетя прогарящ дупка в огледалото ми.
Той ме последва докато не настъпих спирачката пред къщата на семейство Уебър. Не спря, а аз не се обърнах докато ме подминаваше. Не исках да видя изражението му. Притичах по късата бетонна пътечка към
