захапа силно.
— О, Джейк — прошепнах аз, протягайки се за ръката му.
За това бях тук. За това нещо бих понесла каквото и да е посрещане, чакащо ме когато се върна. Защото, зад всичкия гняв и сарказъм, Джейкъб го болеше. Точно сега, беше съвсем ясна в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех, че трябва да опитам. Дължах му дори повече. Защото неговата болка нарани и мен. Джейкъб беше станал част от мен и това не можеше да се промени сега.
5. ОТПЕЧАТВАНЕ
— Добре ли си, Джейк? Чарли каза, че си в труден период… Не си ли по-добре вече?
Топлата му ръка се обви около моята.
— Не съм толкова зле — каза той, но не посмя да срещне погледа ми. Той се върна бавно до плавея, загледан в камъчетата, обагрени с цветовете на дъгата и придърпвайки ме до себе си. Седнах отново на нашето дърво, но той предпочете да седне на влажната скалиста земя отколкото до мен. Замислих се дали не го е направил, за да му бъде по-лесно да скрива лицето си. Той задържа ръката ми.
Започнах с бръщолевиците си, колкото да запълвам тишината.
— Мина толкова време откакто бях тук за последно. Вероятно съм пропуснала много неща. Как са Сам и Емили? И Ембри? Куил…?
Спрях по средата на изречението, спомняйки си, че приятелят на Джейкъб — Куил — беше болна тема.
— Ах, Куил — въздъхна Джейкъб.
Значи би трябвало да се е случило — Куил би трябвало да се е присъединил към глутницата.
— Съжалявам — промърморих аз.
За мое учудване, Джейкъб изсумтя.
— Не му казвай това.
— Какво имаш предвид?
— Куил не търси съжаление. Точно обратното — той е много радостен. Превъзбуден.
Това никак не ми се връзваше. Всички останали вълци ставаха толкова унили при мисълта, че техният приятел може да сподели съдбата им.
— Ъъъ?
Джейкъб отметна глава назад, за да ме погледне. Той се усмихна и завъртя очи.
— Куил смята, че това е най-готиното нещо, което му се е случвало. Част от това е, че най-накрая знае какво става. И доста се развълнува, че си е върнал приятелите — да бъде част от „играта“.
Джейкъб изсумтя отново.
— Не би трябвало да се изненадваме, предполагам. Това е точно в негов стил.
— На него му харесва?
— Честно казано… на повечето им харесва — призна бавно Джейкъб. — Определено си има и добри страни — скоростта, свободата, силата… чувството, че… че имаш семейство… Сам и аз сме единствените, които някога са се чувствали наистина зле. И Сам го е надживял отдавна. Така че аз съм ревльото сега… — Джейкъб се засмя на себе си.
Имаше толкова много неща, които исках да узная.
— Защо вие със Сам сте различни? Какво всъщност се е случило със Сам? Какъв е проблемът с него? — въпросите се изстреляха от устата ми, без да оставя време да им бъде отговорено и Джейкъб се засмя пак.
— Това е дълга история.
— И аз ти разказах дълга история. Освен това, не бързам много да се връщам — казах аз и направих гримаса при мисълта за бедата, в която щях да бъде.
Той погледна бързо нагоре към мен, чувайки двусмислието в думите ми.
— Той ще ти бъде ли ядосан?
— Да — признах си. — Той наистина мрази когато правя неща, които той смята за… рисковани.
— Като мотаенето с върколаци.
— Да…
Джейкъб сви рамене.
— Ами не се връщай тогава. Ще спя на кушетката.
— Страхотна идея — промърморих. — Защото тогава той ще дойде да ме търси.
Джейкъб се стегна и се усмихна мрачно.
— Дали?
— Ако е разтревожен, че съм наранена или нещо подобно — най-вероятно.
— Моята идея продължава да звучи по-добре.
— Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.
— Кое?
— Това, че вие двамата сте готови да се убиете един друг! — оплаках се аз. — Подлудявате ме! Защо не можете просто да се държите цивилизовано?
— Той готов ли е да ме убие? — попита Джейкъб със зловеща усмивка, незабелязващ гнева ми.
— Не и колкото ти изглежда си! — осъзнах, че крещя. — Поне той може да се държи зряло когато стане въпрос за това. Той знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен — затова никога не би го направил. На теб изглежда изобщо не ти пука за това!
— Да, разбира се — промърмори Джейкъб. — Сигурен съм, че именно той е пацифистът.
— Ъх! — изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му настрани. Свих колене до гърдите си и обвих здраво ръце около тях.
Гледах към хоризонта разгневена.
Джейкъб беше тих за няколко минути. Най-накрая той стана от земята и седна до мен, обгръщайки с една ръка раменете ми. Отърсих я от себе си.
— Съжалявам — каза тихо той. — Ще се опитам да се държа по-добре.
Не отговорих.
— Все още ли искаш да чуеш за Сам? — предложи той.
Свих рамене.
— Както казах, това е дълга история. И много… странна. Има толкова много странни неща в този нов живот. Нямах време да ти разкажа дори и половината от него. И това със Сам — всъщност дори не знам дали ще успея да го обясня правилно.
Думите му изостриха любопитството ми въпреки гнева ми.
— Слушам те — отвърнах сковано.
С крайчеца на окото си видях, че той се усмихва.
— Сам го е преживял много по-трудно от нас. Тъй като е бил първият, бил е сам и не е имало кой да му каже какво става с него. Дядото на Сам умрял преди той да се роди, а баща му никога не е бил наблизо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път когато се случило — когато се преобразил — помислил, че полудява. Отнело му две седмици, за да се успокои и да се преобрази обратно. Това е било преди ти да дойдеш във Форкс, затова и не би могла да си спомниш. Майката на Сам и Лия Клиъруотър съобщили на рейнджърите да го търсят, също и на полицията. Хората мислели, че е станала някаква злополука или нещо такова…
— Лия? — попитах изненадана. Лия беше дъщерята на Хари. Когато чух името й, в мен автоматично се надигна състрадание. Хари Клиъруотър, дългогодишният приятел на Чарли, почина от сърдечен удар миналата пролет.
Гласът му се промени, стана по-твърд.
— Да. Лия и Сам бяха влюбени от гимназията. Започнаха да излизат още когато Лия беше първокурсничка. Беше обезумяла когато той изчезна.
— Но той и Емили…
— Ще стигна и дотам — това е част от историята — каза той. Бавно вдиша и издиша шумно.
Предположих, че е глупаво да мисля, че Сам никога не е обичал друга преди Емили. Повечето хора се
