Тя се ухили.
— Цялата тази заложническа история е забавна.
— Отивам да спя — обявих, тръгвайки към стълбите. Алис ме последва.
— Алис — въздъхнах. — Няма да избягам. Щеше да разбереш, ако го планирах и щеше да ме хванеш, ако опитах.
— Просто искам да ти покажа къде са нещата ти — каза тя невинно.
Стаята на Едуард беше накрая на коридора на третия етаж, трудно бе да я объркам дори ако не познавах къщата така добре. Но когато включих лампата, спрях объркана. Да не би да бях сбъркала стаята?
Алис се изкикоти.
Беше същата стая, осъзнах бързо; мебелите просто бяха разместени. Канапето беше преместено до северната стена, а стереото избутано до огромните рафтове с дискове — за да направят място за колосалното легло, което заемаше централното място.
Южната стена от стъкло отразяваше гледката като огледало, правейки я да изглежда два пъти по-зле. Подхождаше си. Покривката за легло бе бледо златиста, съвсем малко по-светла от стените; рамката беше черна, изработена от сложно изплетено ковано желязо. Изваяни метални рози се извиваха и пълзяха нагоре, оформяйки мрежа от листа. Пижамата ми беше сгъната спретнато в края на леглото, чантичката с тоалетните ми принадлежности оставена до нея.
— Какво, по дяволите, е всичко това? — заекнах аз.
— Нали не мислеше сериозно, че би те накарал да спиш на канапето?
Смънках неразбираемо, като закрачих напред да грабна нещата си от леглото.
— Ще те оставя насаме — изсмя се Алис. — Ще се видим сутринта.
След като зъбите ми бяха измити, а аз облечена, грабнах пухкавата възглавница от огромното легло и издърпах златистото покривало към канапето. Знаех, че се държа глупаво, но не ми пукаше. Поршета и подкупи и огромни легла в къщи, където никой не спеше — беше повече от дразнещо. Изключих лампите и се свих на дивана, чудейки се дали съм прекалено ядосана да спя.
В тъмното стъклената стена вече не беше черно огледало, удвояващо стаята. Лунната светлина осветяваше облаците зад прозореца. Когато очите ми свикнаха, можех да видя разсеяната светлина подчертаваща върховете на дърветата и проблясваща в малкия участък от реката, който се виждаше. Гледах сребърната светлина, чакайки клепачите ми да натежат.
На вратата се почука тихо.
— Какво, Алис? — изсъсках аз. Бях в отбранителна позиция, представяйки си колко забавно щеше да й бъде, когато видеше импровизираното ми легло.
— Аз съм — Розали каза меко, отваряйки вратата достатъчно, че да видя осветеното й от сребърния блясък лице. — Може ли да вляза?
7. ЕДИН НЕЩАСТЕН КРАЙ
Розали стоеше пред вратата, красивото й лице беше неуверено.
— Разбира се — отговорих аз. Гласът ми беше с октава по-висок, заради изненадата. — Влизай!
Седнах, плъзгайки се до края на канапето, за да направя място. Стомахът ми се преобърна нервно, докато единствената Кълън, която не ме харесваше се придвижи тихо, за да седне на свободното място. Опитах се да измисля причина, защо би искала да говори с мен, но не успях.
— Имаш ли против да поговорим за няколко минути? — попита тя. — Не те събуждам или нещо подобно, нали?
Очите и се плъзнаха към празното легло и после обратно към канапето.
— Не, бях будна. Разбира се, че можем да поговорим. — Чудех се дали може да чуе гласа ми, толкова високо, колкото аз го чувах.
Тя се засмя меко и смехът й прозвуча като звън на камбанки.
— Той толкова рядко те оставя сама — каза тя — тъй че реших да извлека максималното от тази възможност.
Какво беше това, което искаше да каже, а не можеше да го направи пред Едуард? Ръцете ми се усукаха около юргана.
— Моля те, не ме мисли за ужасна — каза Розали. Гласът й беше нежен, почти умолителен. Тя сложи ръце в скута си и гледайки към тях, проговори. — Сигурна съм, че преди достатъчно съм наранявала чувствата ти и не искам да го правя пак.
— Не се притеснявай за това, Розали. Чувствата ми са си добре. Какво има?
Тя се засмя отново, звучеше странно засрамена.
— Ще ти кажа защо мисля, че трябва да останеш човек — защо аз бих останала човек, ако бях на твое място.
Тя се усмихна на шока в гласа ми и въздъхна:
— Едуард някога казвал ли ти е какво доведе до това? — попита, насочвайки внимание върху невероятното си, безсмъртно тяло.
Кимнах бавно, изведнъж отрезвена:
— Каза ми, че е било близко до това, което ми се случи в Порт Анджелис, само че не е имало кой да те спаси. — Потръпнах при спомена.
— Това наистина ли е всичко, което ти е казал? — попита тя.
— Да — казах с объркан глас. — Още ли има?
Тя ме погледна и се усмихна сурово и горчиво, но все пак зашеметяващо.
— Да — отговори тя. — Има още.
Изчаках докато тя се загледа през прозореца. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да се успокои.
— Искаш ли да чуеш моята история, Бела? Тя няма щастлив край, но коя от нашите има? Ако имахме щастлив завършек на живота си, то сега щяхме са сме под надгробни плочи.
Кимнах, макар че бях изплашена от остротата в гласа й.
— Живях в свят различен от този, в който ти живееш, Бела. Човешкият ми свят беше много по-просто устроен. Беше 1933. Аз бях на осемнадесет, бях красива. Животът ми беше перфектен.
Тя се бе взряла през прозореца в сребристите облаци. Мислите й бяха някъде далеч.
— Родителите ми бяха над средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в една банка, нещо от което сега осъзнавам, беше горд. Той виждаше успеха си като отплата за таланта и упоритата му работа, без да признава намесения късмет. Тогава приемах всичко за даденост, в дома ми Голямата депресия беше като някакъв досаден слух. Разбира се, виждах бедните хора, онези които нямаха нашия късмет. Баща ми остави впечатлението у мен, че те сами са виновни за проблемите си. Майка ми, аз и двамата ми по-малки братя имахме задължението да поддържаме къщата в напълно изряден вид. Ясно беше, че бях приоритет за родителите ми, тяхната любимка. Не ги разбирах напълно по онова време, не ми беше ясно, че те не бяха задоволени с това, което имаха. Искаха още. Искаха да се издигнат в обществото — социални катерачи — предполагам, че би могла да ги наречеш така. Моята красота беше като подарък за тях. Виждаха толкова повече потенциал в нея, от мен.
Те не бяха задоволени, но аз бях. Бях радостна да съм себе си, да бъда Розали Хейл. Събирах мъжките погледи, където и да отидех, откакто бях навършила дванадесет. Наслаждавах се на завистливите въздишки на приятелките ми, когато докосваха косата ми. Бях щастлива, че майка ми е горда от мен, че баща ми обичаше да ми купува красиви рокли.
Знаех какво искам от живота и изглеждаше все едно нямаше начин да не го получа. Исках да бъда обичана, да бъда обожавана. Исках огромна сватба, с много цветя, на която всички хора в града ще ме гледат, как вървя заедно с баща ми към олтара и да мислят, че съм най-хубавото нещо, което някога са виждали. Възхищението беше като въздух за мен, Бела. Бях глупава и наивна, но бях доволна — тя се усмихна, забавлявайки се от самооценката си. — Влиянието на родителите ми ме накара да искам материалното. Исках голяма къща с елегантно обзавеждане, която някой друг да чисти и модерна кухня, в която друг да готви. Както казах — бях наивна. Млада и много наивна. Не виждах никаква причина да не получа тези неща.
