ужасно, прекалено голяма загуба.“
„Знам“ — каза Едуард, звучеше ми презрително. Ядосах се. Тогава не знаех, че той виждаше точно това, което Карлайл бе видял.
„Беше прекалено голяма загуба. Не можех да я оставя там“ — повтори Карлайл, шепнейки.
„Разбира се, че не си можел!“ — съгласи се Есме.
„Хората умират постоянно“ — напомни Едуард с твърд глас. — „Не мислиш ли, че лесно ще я разпознаят. Кингови ще я търсят с големи усилия — не, че някой подозира чудовището“ — изръмжа той.
Зарадвах се, че знаеха, че Ройс е виновен. Не осъзнавах, че беше почти свършило, че ставах по-силна и затова успявах да се концентрирам върху думите им. Болката започваше да изчезва от върха на пръстите ми.
„Какво ще правим с нея?“ — попита Едуард с отвращение. Или поне на мен така ми се стори. Карлайл въздъхна:
„Това зависи от нея, разбира се. Може да иска да продължи сама.“
Бях повярвала на достатъчно от това, което той ми беше казал, за да могат думите му да ме ужасят. Знаех, че живота ми е приключил и че няма връщане назад. Не можех да понеса мисълта, че ще съм сама. Болката най-сетне свърши и те отново ми обясниха какво съм. Повярвах им. Усещах жаждата, твърдата си кожа, бях видяла невероятните си червени очи. Понеже бях наивна се почувствах по-добре, когато видях отражението си в огледалото. Въпреки очите, бях най-красивото нещо, което някога бях виждала — тя се засмя на себе си за момент. — Отне време, преди да започна да виня красотата си, за това, което ми се бе случило, да вида проклятието в нея. Искаше ми се да бях била… е, не грозна, но нормална. Като Вера. Да ми бъде позволена да се омъжа за човек, който ме обича и да имам хубави бебета. Това, което исках през цялото време. Дори и сега не ми се вижда толкова много. — Тя се замисли за момент и се зачудих дали пак беше забравила за присъствието ми. Но после ми се усмихна и изражението и беше триумфално. — Знаеш ли, че рекордът ми е почти колкото на Карлайл — каза ми тя. — По-добър от този на Есме и хиляди пъти по- добър от Едуардовия. Никога не съм опитвала човешка кръв. — Тя разбра обърканото ми изражение, докато се чудех защо рекордът и бе почти колкото на Карлайл — Убила съм пет човека — каза със самодоволен тон. — Ако можеш да ги наречеш хора. Но бях много внимателна да не пролея кръвта им. Знаех, че няма да устоя, а не исках част от тях вътре в себе си, разбираш ли? Запазих Ройс за последно. Надявах се, че ще чуе за смъртта на приятелите си и ще разбере какво идва за него. Надявах се, че страхът ще направи всичко по-зле за него. Мисля, че проработи. Той се беше скрил в стая без прозорци, зад врата, дебела колкото тези в банковите подземия. Отвън го пазеха въоръжени мъже, когато приключих с него. Опс, седем убийства — поправи се тя. — Забравих за пазачите. Те отнеха само секунда. Бях много артистична. Беше детинско всъщност. Носех булчинска рокля, която бях откраднала за случая. Крещя, когато ме видя. Крещя много онази вечер. Беше добра идея да бъде последен, така се контролирах по-лесно, за да го направя по- бавно — Тя спря изведнъж и ме разгледа — Съжалявам — каза тя с раздразнен глас. — Плаша те, нали?
— Добре съм — излъгах.
— Отнесох се.
— Не се притеснявай.
— Изненадана съм, че Едуард не ти е разказал.
— Той не обича да разказва чужди истории. Чувства се, сякаш предава доверието им, защото чува повече, отколкото частите, които те имат намерение да му кажат.
Тя се усмихна и поклати глава:
— Може би съм ги подценила. Той наистина се държи благоприлично, а?
— Мисля, че да.
— Мога да потвърдя — въздъхна тя. — Не съм била справедлива и към теб, Бела. Казвал ли ти е защо? Или и това е било прекалено лично?
— Каза, че е защото съм човек. Било е по-трудно за теб да има някой външен, който да знае тайната ви…
Музикалният смях на Розали ме прекъсна:
— Сега наистина се чувствам виновна. Бил е много по-мил, отколкото заслужавам — тя изглеждаше по-приятелски настроена докато се смееше. Сякаш беше свалила някаква защита, която винаги е била пусната в мое присъствие. — Какъв лъжец е това момче! — засмя се отново тя.
— Той е лъгал? — попитах, изведнъж разтревожена.
— Е, това е, може би, пресилено. Просто не ти е казал цялата истина. Това, което ти е казал е вярно, дори по-вярно отколкото беше преди. Както и да е, по онова време — тя замълча, подсмихвайки се нервно. — Срамно е. Виждаш ли, отначало завиждах, защото той искаше теб, а не мен.
Думите й ме накараха да потръпна от страх. Стоейки там, под лунната светлина, тя беше по-красива от всичко, което можех да си представя. Не можех да се състезавам с Розали!
— Но ти обичаш Емет — промълвих аз.
Тя поклати глава напред-назад, забавлявайки се.
— Не искам Едуард по този начин, Бела. Никога не съм, обичам го като брат, но бях подразнена от първия момент, когато го чух да говори. Ти трябва да разбереш някак… Бях свикнала хората да ме искат, а той не беше ни най-малко заинтересован. Това ме разочарова, дори ме обиди в началото. Но той не поиска никога никоя, затова не се притеснявах дълго. Дори когато за пръв път срещнахме клана на Таня в Денали — Всички тези жени! — Едуард никога не показа дори малък интерес. И после срещна теб — тя ме погледна с объркани очи.
Аз почти не внимавах, мислех си за Едуард и Таня и всички тези жени. Устните ми се притиснаха в твърда линия.
— Не, че ти не си красива, Бела — каза тя, грешно разчитайки изражението ми. — Но имам предвид, че той те намери за по-привлекателна от мен. Почувствах се по-празна, отколкото очаквах.
— Но ти каза „отначало“. Това не те притеснява и сега, нали? Имам предвид, и двете знаем, че ти си най-красивия човек на планетата.
Засмях се на думите си — беше толкова очевидно. Колко странно, че на Розали ще й трябва такова уверение. Тя се засмя също:
— Благодаря, Бела. И не, наистина вече не ме притеснява. Едуард винаги си е бил малко странен — засмя се отново.
— Но ти все още не ме харесваш — прошепнах.
Усмивката й повехна…
— Съжалявам за това.
Стояхме в тишина за момент и тя явно нямаше намерение да продължи.
— Ще ми кажеш ли защо? Направила ли съм нещо? — дали не беше ядосана, че поставям нейното семейство, нейният Емет в опасност. Отново и отново. Джеймс, а сега и Виктория.
— Не, нищо не си направила — измъмри тя. — Не още.
Загледах се в нея, объркана.
— Не виждаш ли, Бела? — гласът й беше по страстен от преди. — Ти вече имаш всичко. Имаш целия живот пред себе си, всичко, което аз искам. И просто ще го захвърлиш. Не виждаш ли, че бих заменила всичко, за да съм на твое място. Имаш избора, който аз нямах и избираш грешното нещо.
Трепнах от свирепото й изражение. Осъзнах, че устата ми е отворена и я затворих. Тя ме гледаше дълго и бавно, жестокостта в очите й потъмня. Тя се засрами.
— И бях сигурна, че мога да направя това спокойно — тя разтърси глава. Изглеждаше малко замаяна от многото емоции. — Просто е по-трудно от преди, след като вече няма празнота.
Тя се вгледа в луната мълчаливо. Трябваше да мине време, преди да събера смелост да нахлуя в размислите й.
— Ще ме харесваш ли повече, ако избера да съм човек?
Тя се обърна към мен и устните й бяха извити в нещо като усмивка.
— Може би.
— Все пак си получила един от щастливите краища — напомних й. — Имаш Емет.
— Имам половината — подсмихна се тя. — Знаеш, че спасих Емет от мечка, която го разкъсваше и го
