— Това ли е сбогуването ни, Джейк?
Той замига бързо, ядът му се превърна в изненада:
— Защо? Все още имаме няколко години. Не може ли да сме приятели през това време?
— Години? Не, Джейк, не години — аз поклатих глава и се засмях безрадостно. — Седмици е по- точно.
Не очаквах реакцията му.
Той изведнъж се изправи и се чу силен пукот, когато содата избухна в ръката му. Тя се разлетя навсякъде, заливайки ме, сякаш беше маркуч.
— Джейк… — започнах аз, но замълчах, когато осъзнах, че цялото му тяло трепереше от гняв. Гледаше ме диво и ръмжащ звук изпълваше гърдите му. Замръзнах на място, прекалено шокирана, за да си спомня как да се движа. Треперенето премина по цялото му тяло, докато той изглеждаше сякаш вибрира. Формите му се замъглиха.
След това Джейкъб изскърца със зъби и ръмженето спря. Притисна очи плътно в концентрация и треперенето намаля, докато само ръцете му потреперваха:
— Седмици — каза той с монотонен глас.
Не можех да отговоря — все още бях като замразена. Той отвори очи. Бяха повече от бесни сега.
— Той ще те промени в мръсен кръвопиец само след няколко седмици! — Джейкъб изсъска през зъби.
Прекалено зашеметена, за да се обидя от думите му, просто кимнах бавно. Лицето му позеленя.
— Разбира се, Джейк! — промълвих след дълга минута мълчание. — Той е на седемнадесет, Джейкъб, а аз се приближавам към деветнадесет с всеки изминал ден. Освен това, защо да чакам? Той е всичко, което желая. Какво друго да направя?
Въпросите ми бяха реторични.
Думите му заболяха като удар от камшик:
— Нищо. Нищо друго. По-добре щеше да е, ако беше умряла. Предпочитам да беше.
Отскочих, сякаш ме беше ударил. Ако ме беше ударил щеше да боли по-малко. И тогава, когато болката мина през мен, собственият ми самоконтрол избухна в пламъци:
— Може и да излезеш късметлия — казах гадно, ставайки на крака. — Може да ме удари камион на път към къщи.
Хванах мотоциклета си и го избутах навън в дъжда. Той не помръдна, докато минавах покрай него. Веднага щом бях на малкия, мръсен път, запалих мотора. Той изфуча и запрати фонтан от мръсотия към гаража. Надявах да го е ударила.
Станах мокра до кости, докато карах по хлъзгавия път към къщата на Кълънови. Сякаш вятърът замразяваше дъжда срещу кожата ми, а зъбите ми трепереха, преди да мина и половината път.
Мотоциклетите бяха прекалено непрактични за Вашингтон. Трябваше да продам това тъпо нещо при първа възможност.
Влязох в приличащия на пещера гараж и не се изненадах, когато открих, че Алис ме чака, разположена спокойно на капака на своето Порше. Алис удари бляскаво жълтата боя:
— Дори не успях да го покарам — въздъхна.
— Съжалявам — измънках между замръзналите си зъби.
— Изглежда, че ще ти трябва душ — каза безцеремонно тя, когато скочи на крака.
— Да.
Тя притисна устни, изучавайки изражението ми:
— Искаш ли да поговорим?
— Не.
Тя кимна в съгласие, но очите й бяха луди от любопитство:
— Ходи ли ти се до Олимпия тази вечер?
— Не. Мога ли да се прибера у дома?
Тя направи гримаса.
— Няма значение, Алис — казах. — Ще остана, ако това прави нещата по-лесни за теб.
— Благодаря — въздъхна тя с облекчение.
Легнах си рано, свивайки се на канапето отново.
Беше още тъмно, когато се събудих. Бях замаяна, но знаех, че сутринта не е близо. Очите ми се затвориха и аз се разтегнах, претъркулвайки се. Отне ми секунда да осъзная, че след това движение трябва да съм на пода. И ми беше много по-удобно.
Обърнах се отново, опитвайки се да видя. Беше по-тъмно от снощи — облаците бяха прекалено плътни, за да пропуснат лунни лъчи.
— Съжалявам — измърмори той толкова тихо, че гласът му бе част от тъмнината. — Не исках да те събудя.
Аз се стегнах, очаквайки яростта — неговата и моята — но имаше само тишина и спокойствие в тъмнината на неговата стая. Почти усещах сладостта от събирането ни във въздуха, уханието от парфюма на дъха му. Празнината на разделението ни оставяше свой собствен горчив привкус, нещо, което не бях усетила, докато не се събрахме.
Нямаше докосване помежду ни. Спокойствието бе миротворно — не като спокойствието преди буря, а като тиха нощ, недокосната от признак на буря. И не ми пукаше, че би трябвало да съм му ядосана. Не ме интересуваше, че трябваше да съм ядосана на всички. Пресегнах се за него и намерих ръцете му в тъмнината. Притеглих се към него. Ръцете му ме обхванаха, притискайки ме до гърдите му. Устните ми започнаха да се движат по врата му, по брадичката и накрая намерих устните му.
Едуард ме целуна за момент и се засмя:
— Бях подготвен за яростта, която щеше да засрами гризлитата и това получавам? Трябва да те ядосвам по-често.
— Дай ми минута, за да поработя над това — подразних го, докато го целувах отново.
— Ще чакам колкото е нужно — прошепна той срещу устните ми. Пръстите му се заплетоха в косата ми. Дишането ми стана неравно:
— Може би сутринта.
Както искаш.
— Добре дошъл у дома — казах, докато студените му устни се притиснаха под челюстта ми. — Радвам се, че се върна.
— Това е много хубаво.
— Ммм — съгласих се и затегнах ръце около врата му.
Ръцете му се извиха около рамото ми, движейки се надолу по ръката ми, по ребрата и около кръста, продължавайки надолу към бедрото ми и надолу по крака до коляното. Спря там, галейки прасеца ми. Издърпа крака ми изведнъж и го качи на бедрото си.
Спрях да дишам. Това не беше нещо, което той позволяваше. Въпреки ледените му ръце ми беше горещо. Неговите устни се движеха до дупката в долната част на врата ми.
— Не че искам да паля гнева ти предварително — прошепна той. — Но можеш ли да ми кажеш какво против имаш това легло?
Преди да мога да отговоря, преди да мога да се концентрирам достатъчно, за да доловя смисъла в думите му, той ме спусна на една страна и ме издърпа отгоре си. Държеше лицето ми в ръцете си, така че устните му достигаха гърлото ми. Дишането ми беше прекалено силно — почти неудобно, но ми беше невъзможно да се засрамя в момента.
— Леглото? — попита пак. — Мисля, че е хубаво.
— Ненужно е — успях да издишам.
Той издърпа лицето ми към неговото и устните ни се сляха. По-бавно този път, той се извъртя, докато се оказа над мен. Стоеше внимателно, така че изобщо да не усетя теглото му, но аз чувствах студения мрамор на тялото му срещу моето. Сърцето ми така блъскаше, че беше трудно да чуя тихия му смях:
— Тук можем да поспорим — оспори той. — Това ще е трудно на канапето.
Студен като лед, езикът му проследи формата на устните ми. Главата ми се въртеше — въздухът беше празен и идваше прекалено бързо.
