— Промени ли си мнението? — попитах без въздух. Може би беше премислил всичките си правила за сигурност. Може би имаше повече значение в това легло, отколкото аз бях видяла. Сърцето ми биеше почти болезнено, докато чаках отговора му.
Той въздъхна и се претърколи, така че бяхме разделени сега:
— Не ставай смешна, Бела — каза той със силно неодобрение в гласа — явно беше разбрал какво исках да кажа. — Просто се опитвам да илюстрирам ползите от леглото, което ти не харесваш. Не се отпускай.
— Прекалено късно — отговорих. — И харесвам леглото.
— Добре — можех да усетя усмивката в гласа му, докато ме целуваше по челото. — Аз също го харесвам.
— Но все пак мисля, че е ненужно — продължих. — Щом няма да се отпускаме, какъв е смисълът от него?
Той въздъхна отново:
— За хиляден път, Бела — прекалено е опасно.
— Аз харесвам опасностите — настоях.
— Знам — имаше кисел тон в гласа му и аз осъзнах, че е видял мотоциклета в гаража.
— Ще ти кажа какво е опасно — казах бързо, преди да е сменил темата. — Няма да мога да издържа някой от идващите дни и ти те можеш да виниш само себе си.
Той започна да ме отблъсква далеч от себе си:
— Какво правиш? — възпротивих се, прилепвайки се за него.
— Предпазвам те. Ако е прекалено много за теб…
— Мога да се справя — настоях.
Той ме пусна да се стопля сгушена в ръцете му:
— Съжалявам, че ти направих грешно впечатление — каза. — Не исках да те натъжа. Това не беше хубаво.
— Всъщност е много, много хубаво.
Той пое дълбоко въздух:
— Не си ли изморена. Трябва да те оставя да поспиш.
— Не, не съм. Нямам нищо против, ако ми направиш грешно впечатление отново.
— Това е лоша идея. Не си единствената, която се забравя.
— Да, единствената съм — измънках.
Той се изкиска:
— Нямаш си никаква представа, Бела. Не помага и това, че толкова надценяваш самоконтрола ми.
— Няма да се извинявам за това.
— Може ли аз да се извиня?
— За какво?
— Беше ми ядосана, забрави ли?
— О, това ли?
— Съжалявам. Грешах. Лесно е да мисля по различен начин, когато си тук — на сигурно — раменете му се стесниха около мен. — Обезумявам, когато се опитвам да те оставя. Не мисля, че ще се отдалеча отново толкова. Не си заслужава.
— Не намери ли планински лъвове? — казах с усмивка.
Да, всъщност намерих. И пак не си струва притеснението. Толкова съжалявам, че накарах Алис да те държи като затворник. Това беше лоша идея.
— Да — съгласих се.
— Няма да го направя отново.
— Добре — казах тихо. Беше му простено. — Но пижамените партита имат своите предимства… — притиснах се по-близо до него, притискайки устните си в вдлъбнатината до ключицата му. — Ти можеш да ме държиш затворник когато си поискаш.
— Ммм — въздъхна той. — Ще ти го припомня.
— Значи сега е мой ред?
— Твой ред? — звучеше объркан.
— Да се извиня.
— За какво имаш да се извиняваш?
— Не си ми ядосан? — попитах неразбиращо.
— Не — звучеше сякаш наистина го мислеше.
Усетих, че веждите ми се повдигнаха в учудване:
— Не видя ли Алис като се прибра?
— Да. Защо?
— Ще й вземеш ли Поршето?
— Разбира се, че не. То е подарък.
Искаше ми се да видя изражението му. Гласът му звучеше сякаш съм го обидила:
— Не искаш ли да знаеш какво направих? — започнах да се обърквам от видимата липса на притеснение. Почувствах как той свива рамене:
— Винаги ме интересува какво правиш — но не е необходимо да ми казваш, ако не искаш.
— Но аз бях в Ла Пуш.
— Знам.
— И избягах от училище.
— Аз също.
Загледах се там, откъдето идваше гласът му и проследих очертанията му със пръсти, опитвайки се да разбера настроението му:
— Откъде дойде цялата тази толерантност? — разпалих се аз.
Той въздъхна:
— Реших, че си права. Проблемът ми беше най-вече в… предубедеността ми към върколаците. Ще се опитам да съм по-справедлив и да вярвам на преценката ти. Ако казваш, че е безопасно — вярвам ти.
— Уау.
— И най-важното, няма да позволя това да е проблем между нас.
Положих глава върху гърдите му и затворих очи, напълно доволна:
— Така че — измърмори той с официален глас. — Имаш ли планове да ходиш до Ла Пуш отново скоро?
Не отговорих. Този въпрос ми припомни думите на Джейкъб и гърлото ми се стесни. Той не успя да разчете правилно мълчанието и сковаността на тялото ми:
— Само, за да мога да си направя собствени планове — обясни бързо. — Не искам да бързаш да се връщаш, защото ще стоя и ще те чакам.
— Не — казах със странен глас. — Нямам планове да ходя.
— О! Не трябва да правиш това за мен.
— Не мисля, че вече съм желана там — прошепнах.
— Да не прегази нечия котка? — попита закачливо. Знаех, че не иска да ме кара да му разказвам, но чувах любопитството в гласа му.
— Не — поех дълбоко въздух и измърморих обяснението. — Мислех, че Джейкъб ще е осъзнал… Че това няма да го изненада.
Едуард чакаше да продължа.
— Той не очакваше… да е толкова скоро.
— Ах — каза тихо Едуард.
— Той каза, че предпочита да ме види мъртва — гласът ми се пречупи на последната дума.
Едуард остана спокоен за момент, контролирайки реакция, която не искаше да видя. Прегърна ме нежно към гърдите си:
— Толкова съжалявам.
— Мислех, че ще се радваш — прошепнах.
