— Да се радвам, че си наранена? — измърмори в ухото ми. — Не мисля така, Бела.
Въздъхнах и се успокоих, притискайки се до каменните му извивки. Но той беше безчувствен отново, стегнат.
— Какво има? — попитах.
— Нищо.
— Можеш да ми кажеш.
Той помълча около минута:
— Ще те ядоса.
— Пак искам да знам.
Той въздъхна:
— Мога да го убия за казването на това. Иска ми се.
— Предполагам е добре, че имаш такъв самоконтрол — засмях се безрадостно.
— Мога да се подхлъзна — каза той замислено.
— Ако ще допуснеш пропуск в контрола си, мога да измисля по-добри цели за него — пресегнах се за лицето му, опитвайки се да го целуна. Той ме стисна по-силно, удържайки ме. Въздъхна:
— Винаги аз ли трябва да съм отговорния?
Аз се засмях в тъмнината:
— Не. Нека аз да отговарям за отговорността за няколко минути… или часове.
— Лека нощ, Бела.
— Чакай! Има още нещо, което искам да те питам.
— Какво?
— Говорих с Розали снощи.
Тялото му се стегна отново:
— Да. Тя мислеше за това, когато се прибрах. Дала ти е много за обмисляне, нали?
Гласът му беше тревожен и осъзнах, че той мисли, че искам да говоря за причините, които Розали ми посочи да остана човек. Но аз се бях заинтересувала от нещо много по-потискащо.
— Тя спомена… за времето, когато семейството ти е живяло в Денали.
Имаше кратка пауза. Това започване го изненада:
— Да.
— Тя спомена и нещо за група женски вампири… и теб.
Той не отговори, въпреки че чаках дълго:
— Не се притеснявай — казах, след като тишината стана неудобна. — Тя каза, че не си показал… някакъв интерес. Но аз се чудих, знаеш, дали някоя от тях е показала. Интерес към теб имам предвид.
Отново не каза нищо.
— Коя? — попитах, опитвайки се да поддържам небрежен тон, не много упорит. — Или бяха повече от една?
Нямаше отговор. Искаше ми се да видя лицето му, за да разгадая какво значеше мълчанието:
— Алис ще ми каже — казах. — Отивам да я питам веднага.
Ръцете му се свиха — не можех да мръдна и на сантиметър.
— Късно е — каза. В гласа му имаше острота и това беше нещо ново. Прозвуча някак нервно, дори малко засрамено. — Освен това, мисля, че Алис излезе…
— Много е лошо — налучках. — Много е лошо, нали? — започнах да се паникьосвам, сърцето ми щеше да се пръсне, докато си представях невероятната безсмъртна съперничка, която имах.
— Успокой се, Бела — каза той и ме целуна по носа. — Ставаш абсурдна.
— Така ли? Тогава защо не ми кажеш?
— Защото няма нищо за казване. Прекалено раздуваш нещата.
— Коя? — настоях. Той въздъхна:
— Таня показа малко интерес. Казах й по много вежлив, джентълменски начин, че не отвръщам на интереса й. Край на историята.
Поддържах гласа си спокоен, доколкото можех:
— Кажи ми нещо — как изглежда Таня?
— Както всички от нас — бяла кожа, златни очи — отговори прекалено бързо.
— И разбира се — невероятно красива.
Усетих, че свива рамене:
— Предполагам, че е така за човешките очи — каза, защитавайки се. — Но ти знаеш, нали?
— Какво? — гласът ми беше сприхав. Той доближи устни до дясното ми ухо и студеният му дъх ме погъделичка:
— Предпочитам брюнетки.
— Тя е блондинка. Представи си.
— Жълтеникаво червена блондинка, изобщо не е мой тип.
Помислих за това за малко, опитвайки да се концентрирам, докато устните му се движеха бавно надолу по бузата, после по врата ми и отново нагоре. Той повтори движението три пъти преди да проговоря:
— Значи всичко е наред тогава — реших аз.
— Ммм — прошепна срещу кожата ми. — Очарователна си, когато ревнуваш. Изненадващо забавно е.
Намръщих се.
— Късно е — повтори той, мъркайки, почти напявайки. Гласът му по-нежен от коприна. — Спи, моя Бела. Сънувай хубави неща. Ти си единствената, която някога е докосвала сърцето ми. То винаги ще е твое. Спи, моя единствена любов.
Той започна да тананика моята приспивна песен и знаех, че е само въпрос на време преди да се поддам на съня, затова затворих очи се гушнах по-близо до гърдите му.
9. МИШЕНА
Алис ме остави сутринта, което отговаряше на плана за партито с преспиване. Нямаше да мине много, докато Едуард се върнеше официално от своето „туристическо“ пътуване. Всички тези преструвки вече започваха да ме изнервят. Тази част от човешкия живот нямаше да ми липсва.
Чарли надникна през предния прозорец, когато чу, че хлопнах вратата на колата. Той помаха на Алис и дойде да ми отвори входната врата.
— Забавлява ли се? — попита Чарли.
— Да, беше страхотно. Много… момичешко.
Внесох си багажа, зарязах го пред стълбите и се запътих към кухнята да си взема нещо за ядене.
— Имаш съобщение — извика Чарли след мен.
На кухненския тезгях, поставката за телефонни съобщения беше очевидно подпряна на една тенджера. Чарли беше написал:
Джейкъб се обади,
Каза, че не е имал това предвид и че съжалява. Иска да му се обадиш. Бъди мила и не го пришпорвай. Звучеше разстроен.
Направих гримаса. Чарли обикновено не правеше коментари на съобщенията ми.
Джейкъб може просто да продължава напред и да си бъде разстроен. Не исках да говоря с него. Последно чух, че от там не са големи почитатели на телефонните обаждания от другата страна. Щом Джейкъб предпочиташе да съм мъртва, тогава може би трябваше да свиква с тишината.
Апетитът ми се изпари. Обърнах се кръгом и отидох да си оправям нещата.
— Няма ли да се обадиш на Джейкъб? — попита Чарли. Той се беше подпрял на стената в дневната и наблюдаваше как разопаковам.
— Не.
Тръгнах нагоре по стълбите.
