— Това не е много хубаво държание, Бела — каза той. — Божествено е да прощаваш.
— Гледай си работата — промърморих под носа си, прекалено ниско, за да ме чуе. Знаех, че мръсните дрехи са се натрупали, затова след като си оставих пастата за зъби и хвърлих дрехите си в коша за пране, отидох да взема спалното бельо на Чарли. Оставих чаршафите му на купчина пред стълбите и се запътих да взема и моите.
Спрях се до леглото, изкривявайки глава.
Къде ми беше възглавницата? Завъртях се в кръг, сканирайки цялата стая. Нямаше възглавница. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не беше ли сивият ми пуловер провесен на ниската облегалка на леглото? И можех да се закълна, че имаше чифт мръсни чорапи зад люлеещия се стол, заедно с червената блуза, която пробвах преди две сутрини, но бях решила, че е твърде официална за училище, както виси от ръката. Завъртях се отново. Кошът ми за пране не беше празен, но не беше и преливащ, както си мислех, че е.
Дали Чарли переше? Това не беше в негов стил.
— Татко, пускал ли си пералнята? — провикнах се аз през вратата.
— Ъъм, не — извика той в отговор, звучейки виновно. — Искаше ли да я пусна?
— Не, няма проблем. Търсел ли си нещо в стаята ми?
— Не. Защо?
— Не мога да си намеря… тениска…
— Не съм влизал там.
И тогава си спомних, че Алис е била тук, за да ми вземе пижамата. Също не бях забелязала, че е взела и възглавницата ми — сигурно, защото отбягвах леглото. Изглежда беше почистила, докато е била тук. Изчервих се заради немарливостта ми.
Но тази червена блуза всъщност не беше мръсна, затова отидох да я извадя от коша.
Очаквах да я намеря някъде най-отгоре, но я нямаше. Претърсих цялата купчина и все още не можех да я намеря. Знаех, че сигурно започвам да се държа като параноичка, но ми се струваше, че още нещо липсва, или може би повече от едно. От дрехите тук нямаше да има дори за половин зареждане на пералнята.
Грабнах чаршафите от пода и се запътих към пералното помещение, вземайки и тези на Чарли по пътя. Пералнята беше празна. Проверих и сушилнята, почти очаквайки да видя изпран багаж — учтивост от страна на Алис. Но нямаше нищо. Смръщих се озадачена.
— Намери ли каквото търсеше? — провикна се Чарли.
— Още не.
Върнах се горе да потърся под леглото си. Нищо, освен прах. Започнах да ровя в дрешника. Може би бях прибрала червената блуза и бях забравила.
Отказах се когато на вратата се позвъни. Сигурно беше Едуард.
— Вратата — каза Чарли от кушетката, докато прескочих през него.
— Не се разтягай така, татко.
Отворих вратата с широка усмивка на лице.
Златните очи на Едуард бяха разширени, ноздрите му също, а устните му оголваха зъбите му.
— Едуард? — гласът ми беше пропит с шок след като видях изражението му. — Какво…?
Той сложи пръст на устните ми.
— Дай ми две секунди — прошепна той. — Не мърдай.
Замръзнах пред вратата и той… изчезна. Той се движеше толкова бързо, че Чарли изобщо не би могъл да го види как минава.
Преди да си бях събрала мислите достатъчно, за да преброя до две, той вече се беше върнал. Той обви с ръка кръста ми и ме придърпа бързо към кухнята. Очите му шареха по стаята и той ме хвана срещу тялото си, сякаш ме защитаваше от нещо. Хвърлих бърз поглед към Чарли, който още беше на кушетката, но той старателно ни игнорираше.
— Някой е бил тук — промърмори той в ухото ми, след като ме издърпа в дъното на кухнята. Гласът му беше напрегнат; беше трудно да го чуя заради силния звук на пералнята.
— Кълна се, че никакви върколаци… — започнах аз.
— Не е един от тях — прекъсна ме той бързо, клатейки глава. — Един от нас е.
Тонът му ясно показваше, че не е член от семейството му.
Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.
— Виктория? — задавих се аз.
— Не е миризма, която познавам.
— Някой от Волтури — предположих аз.
— Вероятно.
— Кога?
— Затова мисля, че са били те, не е било отдавна. По-рано тази сутрин докато Чарли е спял. И който и да е бил, не го е докоснал, значи е имал друга цел.
— Търси мен.
Той не отговори. Тялото му замръзна като статуя.
— За какво си шепнете там вие двамата? — попита Чарли подозрително, заобикаляйки ъгъла с празна купа от пуканки в ръцете.
Почувствах как позеленявам. Вампир беше влизал в къщата, за да ме търси, докато Чарли е спял. Паниката ме завладя и запуши гърлото ми. Не можех да отговоря, просто го гледах с ужас.
Изражението на Чарли се промени. Внезапно той се хилеше.
— Ако вие двамата се карате… е, няма да ви прекъсвам.
Докато все още се хилеше, той остави купата в мивката и спокойно излезе от стаята.
— Да вървим — каза Едуард с нисък твърд глас.
— Но Чарли! — страхът притискаше гърдите ми, като правеше дишането ми трудно.
Той го обмисли за стотна от секундата и изведнъж телефонът беше в ръката му.
— Емет — промърмори той в слушалката. Той започна да говори толкова бързо, че не можех да разбера думите му. Разговорът трая малко повече от минута. После той ме подбутна към вратата.
— Емет и Джаспър са на път — прошепна той, когато почувства съпротивлението ми. — Ще минат през горите. Чарли ще е добре.
Тогава вече го оставих да ме изведе, прекалено паникьосана, за да мисля ясно. Чарли срещна уплашените ми очи със самодоволна усмивка, която бързо се превърна в объркване. Едуард ме изведе навън още преди Чарли да е казал нещо.
— Къде отиваме? — не можех да спра да шептя, дори след като вече бяхме в колата.
— Да говорим с Алис — отвърна ми той, гласът му нормално силен, но мрачен.
— Мислиш, че тя може би е видяла нещо?
Той гледаше пътя с втренчен поглед.
— Може би.
Чакаха ни, както беше казал Едуард по телефона. Беше все едно си в музей, всички бяха като статуи, замръзнали в различни пози на напрежение.
— Какво е станало? — попита Едуард настоятелно веднага щом прекрачихме прага на вратата. Бях изненадана да видя, че той се мръщи на Алис, а ръцете му бяха свити в юмруци.
Алис стоеше с ръце здраво кръстосани пред гърдите й. Само устните й се движеха.
— Нямам представа. Не видях нищо.
— Как е възможно това? — просъска той.
— Едуард — казах аз с тих укор. Не ми харесваше когато говореше така на Алис.
Карлайл прекъсна всичко с успокоителен глас.
— Това не е точна наука, Едуард.
— Той е бил в нейната стая, Алис. Можеше все още да е там — да я чака.
— Щях да го видя.
Едуард хвърли ръцете си нагоре от гняв.
— Наистина? Сигурна си?
