Той повдигна ръце:
— Съжалявам. Няма повече да правя така. Просто ще бъда Джейкъб.
— Но ако това е, което мислиш… — въздъхнах аз.
— Не се притеснявай за мен — настоя той, усмихвайки се преднамерено окуражително — прекалено весело. — Знам какво правя. Просто ми кажи, когато те разстройвам.
— Не знам…
— Хайде, Бела. Нека да идем до къщата и да си вземем моторите. Трябва да караш мотоциклет по- често, за да си във форма.
— Не мисля, че ми е позволено.
— От кой? От Чарли или от кръво… от него?
— И от двамата.
Джейкъб се засмя с любимата ми усмивка и изведнъж беше същия Джейкъб, който толкова ми липсваше — слънчев и топъл. Не можах да не му се усмихна в отговор.
Дъждът намаля и се превърна в росене.
— Няма да те издам — обеща той.
— Освен на всички от глутницата.
Той поклати глава отрезвяващо и вдигна дясната си ръка:
— Обещавам да не мисля за това.
— Ако се нараня, версията е, че съм се спънала — засмях се аз.
— Както кажеш.
Карахме моторите си около Ла Пуш, докато дъждът не ги направи прекалено жалки и Джейкъб настоя, че ще припадне, ако не хапне скоро.
Били ме поздрави любезно, когато влязохме в къщата, сякаш неочакваното ми посещение означаваше нещо по-сложно от мотаенето с приятел. След като изядохме сандвичите, които Джейкъб направи, отидохме в гаража, за да почистим мотоциклетите. Не бях стъпвала там от месеци — откакто Едуард се бе върнал — но сякаш това нямаше значение. Беше просто поредният следобед в гаража.
— Хубаво е — казах аз, когато той извади две топли соди от чантата си. — Това място ми липсваше.
Той се усмихна, оглеждайки пластмасовите лавици, закачени заедно над главите ни:
— Да, разбирам те. Цялото величие на Тадж Махал, без удобствата на скъпото пътуване до Индия.
— За вашингтонския малък Тадж Махал — вдигнах тост, държейки горе бутилката си.
Той докосна своята бутилка до моята.
— Помниш ли миналият Свети Валентин? Мисля, че тогава за последен път беше тук — последният път, когато нещата бяха още… нормални, знаеш.
Засмях се:
— Разбира се, че помня. Размених доживотно робство срещу кутия говорещи сърца. Това не е нещо, което съм склонна да забравя.
Той се засмя с мен:
— Точно така беше. Ммм, робство. Ще трябва да измисля нещо добро — след това той въздъхна. — Сякаш беше преди години. Друга ера. По-щастлива.
Не можех да се съглася с него. Това беше щастливата ми ера. Но бях изненадана да разбера колко много неща ми липсват от собствените ми „тъмни години“. Загледах се през процепа в мрачните дървета. Дъждът валеше отново, но в малкия гараж, в който седях до Джейкъб ми беше топло. Той беше топъл като пещ.
Пръстите му погалиха ръката ми:
— Нещата наистина са се променили.
— Да — казах, докато се пресягах, за да потупам седалката на мотора. — Преди Чарли ме харесваше. Надявам се Били да не му каже нещо за днес… — захапах устната си.
— Няма. Той не възприема нещата така както Чарли… Ей, аз така и не се извиних официално за глупавата ми постъпка с мотора. Извинявай много, че те издадох на Чарли. Иска ми се да не бях.
Завъртях очи:
— И на мен.
— Наистина много, много съжалявам.
Той ме погледна с надежда, а мократа му, заплетена коса стърчеше на всяка посока около умоляващото му лице.
— О, добре! Простено ти е.
— Мерси, Бела!
Засмяхме се за около секунда и след това неговото лице потъмня:
— Помниш ли онзи ден, когато донесох мотоциклета у вас… Чаках те, за да те попитам нещо — каза той бавно. — Но също… и не исках да те питам.
Стоях много спокойно — стресова реакция. Това беше навик, който бях прихванала от Едуард.
— Инатеше се, защото ми беше ядосана или говореше сериозно? — прошепна той.
— За какво? — прошепнах, въпреки че бях сигурна за какво говори.
Той ме погледна:
— Знаеш. Когато каза, че не е моя работа… ако… ако той те ухапе — тялото му се присви леко накрая на думите.
Джейк… — гърлото ми беше пресъхнало. Не можех да отговоря.
Той затвори очи и пое голяма глътка въздух:
— Сериозна ли беше? — той трепереше едва забележимо. Очите му бяха затворени.
— Да — прошепнах.
Джейкъб въздъхна бавно и дълбоко:
— Предполагах, че е така.
Вгледах се в лицето му, чакайки да отвори очи.
— Нали знаеш какво означава това? — обвини ме внезапно. — Разбираш нали? Какво ще стане, ако нарушат договора?
— Ние ще си тръгнем преди това.
Очите му се отвориха бързо, тяхната черна дълбочина беше пълна с болка и гняв:
— Няма географски лимити за договора, Бела. Нашите прадеди се съгласили да запазят мира, само защото Кълънови са се заклели, че са различни — че не са опасни за хората. Те обещали, че няма да убият или променят никого никога повече. Ако прекрачат думите си, договорът е невалиден и те не са по-различни от другите вампири. Веднъж щом това е установено, ще ги намерим и…
— Но, Джейк, ти не наруши ли вече договорът? — попитах аз, задъхвайки се. — Не беше ли част от него да не казвате на хората за вампирите? И ти ми каза. Не е ли уговорката спорна вече?
На Джейкъб не му хареса припомнянето ми — болката в очите му се превърна във враждебност:
— Да, наруших договора, но дори не вярвах в неговото съществуване. И съм сигурен, че те се били информирани — той ме погледна огорчено в челото, за да не срещне засрамения ми поглед. — Но това не им дава свобода или нещо такова. Няма вина за вината. Имат само един избор, ако зачетат това което съм направил. Същото, което ние ще имаме, когато те нарушат договора — да започнем война.
Той го накара да изглежда неизбежно. Потреперих:
— Джейк, не се налага да е така.
Той стисна зъби:
— Но е така!
Тишината след това заявление беше много шумна.
— Ще ми простиш ли някога, Джейкъб? — прошепнах. Веднага щом казах думите, пожелах да не бях ги изговорила. Не исках да чуя отговора.
— Ти няма вече да си Бела — каза той. — Приятелката ми няма да съществува. Няма да има на кого да простя.
— Това звучи като „не“ — прошепнах аз.
Гледахме се за един несвършващ момент:
