Поклатих глава, сякаш за да си проясня мислите.
— Малко по-различно е, да видиш нещата със собствени очи.
Коленичих и извадих белината от шкафа под мивката. После полях малко по един парцал и започнах да трия пода. Парещата миризма на белината изпари и последните признаци за главозамайване.
— Нека почистя — рече Джейкъб.
— Няма проблеми. Би ли хвърлил кърпата за пране?
Когато бях сигурна, че подът мирише само на белина, станах и измих дясната страна на мивката също. После отидох в пералното помещение покрай килера и изсипах пълна чаша прах за пране преди да пусна пералнята. Джейкъб ме гледа с неодобрителен поглед.
— Да не би да страдаш от маниакална депресия? — попита той когато приключих.
Хах. Може би. Но поне имах добро извинение този път.
— Малко сме чувствителни към кръвта тук. Сигурна съм, че разбираш.
— Оо — той сбърчи нос отново.
— Защо да не го направим възможно най-лесно за него? Това, което прави е достатъчно трудно.
— Разбира се, разбира се. Защо не?
Издърпах запушалката и пуснах мръсната вода да се изтече в мивката.
— Може ли да те питам нещо, Бела?
Въздъхнах.
— Какво е чувството — да имаш върколак за най-добър приятел?
Въпросът ме хвана неподготвена. Изсмях се силно.
— Плаши ли те? — продължи той още преди да съм отвърнала.
— Не. Когато върколакът е мил — казах меко — е върхът.
Той се усмихна широко, зъбите му блестяха на фона на мургавата му кожа.
— Благодаря, Бела — каза и хвана ръката ми и ме дръпна внезапно в една от неговите трошащи костите прегръдка.
Преди да реагирам изобщо, той отпусна ръце и се дръпна от мен.
— Ъгх — каза, сбръчквайки нос. — Косата ти мирише по-лошо и от стаята ти.
— Извинявай — промърморих аз. Изведнъж разбрах на какво се смееше Едуард по-рано, когато издиша върху мен.
— Един от многото проблеми при дружбата с вампири — каза Джейкъб, вдигайки рамене. — Прави те да миришеш лошо. Сравнително малък проблем.
Погледнах го ядосано.
— Мириша лошо само за теб, Джейк.
Той се ухили.
— До скоро, Бела.
— Тръгваш ли си?
— Той чака да си тръгна. Мога да го чуя оттук.
— Оу.
— Ще изляза отзад — каза и направи пауза. — Чакай малко, ей, мислиш ли, че можеш да дойдеш до Ла Пуш довечера? Ще правим купон с огън на открито. Емили ще е там и ще можеш да се запознаеш с Ким… и съм сигурен, че Куил също иска да те види. Той е доста кисел, задето си разбрала преди него.
Ухилих се. Можех да си представя колко му е досаждало това на Куил — дребното момиче — приятелка на Джейкъб, заедно с върколаците, докато той си няма и представа за случващото се. И после въздъхнах.
— Ами, Джейк, не знам. Виждаш, че сме под напрежение точно сега…
— О, хайде, мислиш ли, че някой ще може да се справи с всички нас — с нас шестимата?
Той заекна малко на края на изречението и направи странна пауза. Зачудих се дали има проблем с изричането на думата върколак на глас, точно както и аз с думата вампир.
Големите му тъмни очи бяха безсрамно умолителни.
— Ще попитам — казах колебливо.
Той издаде гърлен звук.
— Сега той ли ти е началник? Нали знаеш, гледах една история по телевизията миналата седмица за контролирането и злоупотребата в тийнейджърските връзки и…
— Добре! — срязах го аз и избутах ръката му. — Време е върколакът да си върви!
Той се ухили.
— Чао, Бела. Увери се, че си поискала позволение.
Той офейка през задната врата преди да съм намерила нещо, с което да го замеря. Изръмжах несвързано на празната стая.
Няколко секунди след като той си отиде, Едуард влезе бавно в кухнята, с дъждовни капки, блестящи като диаманти в бронзовата му коса. Погледът му беше внимателен.
— Вие двамата да не би да се скарахте? — попита той.
— Едуард! — извиках и се хвърлих към него.
— Здравей — изсмя се той и обви ръце около мен. — Да не би да се опитваш да ми отвлечеш вниманието? Действа.
— Не, не се карах с Джейкъб. Много. Защо?
— Просто се чудех защо си го намушкала. Не че възразявам — с брадичката си той посочи ножа на тезгяха.
— По дяволите! Мислех, че съм оправила всичко!
Издърпах се от него и изтичах да сложа ножа в мивката преди да го полея с белина.
— Не съм го намушкала — обясних аз докато оправях. — Забрави, че държи нож в ръцете си.
Едуард се подсмихна.
— Не е чак толкова смешно, колкото си го представях.
— Бъди добър.
Той извади голям пощенски плик от джоба на якето си и го метна на тезгяха.
— Взех ти пощата.
— Нещо добро?
— Така мисля аз.
Очите ми се свиха подозрително при смяната на тона му. Отидох да го проуча.
Той беше сгънал нормален на големина плик през средата. Спокойно го отворих, изненадана от тежестта на скъпата хартия и прочетох адреса на подателя.
— Дартмут? Това шега ли е?
— Сигурен съм, че са те одобрили. Изглежда точно като моя.
— И таз добра, Едуард — какво си направил?
— Просто изпратих и твоята молба.
— Може и да не съм обективна за Дартмут, но не съм достатъчно глупава, за да повярвам на това.
— Дартмут изглежда смята, че си обективна относно Дартмут.
Поех си дълбоко дъх и преброих бавно до десет.
— Много щедро от тяхна страна — казах накрая. — Както и да е, приета или не, таксата все още е от по-малко значение. Не мога да си го позволя и няма да ти позволя да прахосаш още пари, за да си купиш друга спортна кола и то само за да се престоря, че отивам в Дартмут догодина!
— Нямам нужда от нова спортна кола. И няма нужда да се преструваш за нищо — промърмори той. — Една година в колеж не би те убила. Може дори да ти хареса. Просто си помисли, Бела. Представи си колко развълнувани ще бъдат Чарли и Рене…
Кадифеният му глас изрисува картината в главата ми преди да съм го спряла. Разбира се, Чарли щеше да се пръсне от гордост — никой от Форкс не би могъл да избегне частиците от неговата развълнуваност. А Рене щеше да истеряса от радост за постижението ми — макар че щеше да казва, че изобщо не се е и изненадала…
Опитах се да се отърся от картината в главата ми.
— Едуард. Тревожа се за живота ни по време на завършването, какво остава за това лято или
