Той ми го подаде. С дълбока въздишка прибрах косата си и пъхнах глава в каската. После проврях ръце в ръкавите на якето. Той ми закопча ципа с усмивка, напираща по ъгълчетата на устните му, и се отдръпна крачка назад.
Почувствах се огромна.
— Бъди честен, колко идиотски изглеждам?
Той се отдалечи с още една крачка и сви устни.
— Хъх, толкова зле? — промърморих аз.
— Не, не, Бела. Всъщност… — изглежда търсеше точната дума. — Изглеждаш… секси.
Изсмях се силно.
— Да бе.
— Наистина много секси.
— Казваш го само, за да го нося — казах аз. — Но няма проблем. Прав си, по-умно е.
Той обви ръце около мен и ме притисна до гърдите си.
— Такова си глупаче. Предполагам, че това е част от чара ти. Въпреки че трябва да призная, каската наистина има някои недостатъци.
И той махна каската от главата ми, за да ме целуне.
Докато Едуард ме караше към Ла Пуш малко по-късно, осъзнах, че тази невиждана ситуация ми се струва странно позната. Отне ми кратък момент за размисъл, докато определя източника на моето дежа- вю.
— Знаеш ли за какво ми напомня това? — попитах аз. — Точно както когато бях дете и Рене ме докарваше при Чарли за лятото. Чувствам се като седемгодишна.
Едуард се засмя.
Не го казах на глас, но най-голямата разлика при двете неща беше, че Рене и Чарли бяха в по-добри отношения.
На около половината път за Ла Пуш завихме на ъгъла, където намерихме Джейкъб, облегнат на червения Фолксфаген, който си беше направил от стари части. Внимателното и неутрално изражение на Джейкъб се разтопи в усмивка, когато му помахах от предната седалка.
Едуард паркира Волвото на около 30 метра.
— Обади ми се, когато и да си готова да си тръгнеш — каза. — Аз ще съм тук.
— Няма да се бавя много — обещах му.
Едуард разтовари мотора и новите ми придобивки от багажника на колата си — бях малко впечатлена, че всичко се побра там. Но не беше трудно да се справиш, когато си способен да жонглираш с микробуси с нормални размери, пък какво остава за малки мотори.
Джейкъб наблюдаваше, без да се доближи, усмивката му беше изчезнала, а тъмните му очи — неразгадаеми.
Хванах каската под ръка и метнах якето през седалката.
— Всичко ли взе? — попита Едуард.
— Да — уверих го аз.
Той въздъхна и се наклони към мен. Извърнах лице нагоре за целувка за довиждане, но Едуард ме изненада, заключвайки ръце около мен и целувайки ме с много ентусиазъм, както и в гаража — доста дълго след това се задъхвах.
Едуард се засмя тихо на нещо и ме пусна.
— Довиждане — рече той. — И наистина харесвам якето.
Докато се обръщах с гръб към него, мисля, че видях проблясък от нещо в очите му, който не трябваше да виждам. Не можех да кажа със сигурност какво точно беше. Тревога може би. За секунда си помислих, че е паника. Но сигурно правех от мухата слон, както винаги. Усещах погледа му върху гърба ми, докато бутах мотора си към невидимата граница за вампири и върколаци, за да се срещна с Джейкъб.
— Какво е всичко това? — извика Джейкъб, гласът му беше внимателен, изучаваше мотоциклета с озадачено изражение.
— Помислих си, че трябва да върна това, където му е мястото — рекох му аз.
Той премисли това за една кратка секунда и после широката му усмивка се разля по лицето му. Знаех, че точно на това място бях вече във върколашка територия, защото Джейкъб се изправи от колата си и дойде бързо до мен, скъсявайки разстоянието с три големи крачки. Той взе мотора от мен, закрепи го на стойката му и ме прегърна със силата на менгеме. Чух как двигателят на Волвото изръмжа и се напрегнах да се освободя.
— Престани, Джейк! — задъхах се аз.
Той се засмя и ме пусна. Обърнах се, за да помахам за довиждане, но сребристата кола вече изчезваше покрай завоя по пътя.
— Хубаво — казах аз, позволявайки на гласа ми да прозвучи кисело.
Очите му се разшириха във фалшива невинност.
— Какво?
— По дяволите, той беше доста любезен за това; не трябва да си пришпорваш късмета така.
Той се изсмя отново, по-силно от преди малко — разбира се, че това, което казах му беше смешно. Опитах се да разбера шегата, докато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата.
— Бела — накрая каза той, все още подсмихвайки се, като затвори вратата след мен — не можеш да пришпорваш нещо, което нямаш.
11. ЛЕГЕНДИ
— Ще ядеш ли този хотдог? — Пол попита Джейкъб с втренчен поглед върху последните остатъци от обилното ядене, което върколаците бяха изяли.
Джейкъб се облегна назад, опирайки се в колената ми като си играеше с парчето хот-дог, което беше изплюл върху една изправена телена закачалка, като пламъците от открития огън опърляха обвивката на хот-дога.
Той въздъхна тежко и потупа стомаха си, който все още беше доста плосък. Бях загубила броя на хот- доците, които той беше изял след десетия. Да не говорим и за огромния пакет чипс или двулитровата бутилка бира.
— Предполагам — Джейк каза бавно. — Така съм се натъпкал, че ще повърна, но мисля, че ще мога да го преглътна. Макар че май няма да му се насладя — той отново въздъхна тъжно.
Независимо от факта, че Пол беше изял поне толкова колкото Джейкъб, той се намръщи и ръцете му се свиха в юмруци.
— Ей — засмя се Джейкъб. — Шегувам се, Пол. Ето.
Той метна домашно направения шиш през кръга. Очаквах той да падне с набодения хот-дог на пясъка, но Пол го хвана умело съвсем накрая без затруднения.
Да излизам с хора, които са изключително сръчни през цялото време, щеше да ми създаде комплекси.
— Благодаря, друже — каза Пол след като ядът му беше бързо преминал.
Огънят пропука, снижавайки се към пясъка. Изведнъж изригнаха искри в ярко оранжево на фона на черното небе. Странно, не бях забелязала, че слънцето вече беше залязло. За първи път се зачудих колко късно беше станало. Напълно бях загубила представа за времето.
Беше много по-лесно с моите Килайетски приятели, отколкото бях очаквала.
Докато Джейкъб и аз оставяхме мотора в гаража — той бе признал печално, че каската е добра идея, за която той лично трябвало да се сети — аз започнах да се притеснявам за това, че бях дошла с него на открития огън, чудейки се дали върколаците щяха да ме сметнат за предател. Щяха ли да са ядосани на Джейкъб за това, че ме е поканил? Щях ли да разваля партито?
Но когато Джейкъб ме издърпа от гората към мястото на срещата на скалистия връх — и където огънят пламтеше по-ярко от закритото от облаци слънце — всичко беше много непринудено и лесно.
— Здравей, вампирско момиче! — поздрави ме Ембри шумно. Куил скочи да ме поздрави и да ме целуне
