— За мен — поправи той тихо. — А сега, мисля — продължи той с принудена усмивка — че има нещо, което искаш да ме питаш?
Погледнах го безизразно.
— Така ли?
— Или може би не — той се ухили. — По-скоро останах с впечатлението, че обеща да питаш за позволението ми да идеш на някакво върколашко събиране довечера.
— Пак ли подслушваш?
Той се ухили пак.
— Само малко, съвсем накрая.
— Е, нямаше да те питам, така или иначе. Разбрах, че имаш достатъчно неща за притеснение.
Той постави ръка под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да ме гледа право в очите.
— Искаш ли да отидеш?
— Не е нищо особено. Не се тревожи за това.
— Не трябва да ми искаш разрешение, Бела. Не съм ти баща — слава Богу, че не съм. Макар че може би трябва да питаш Чарли.
— Но знаеш, че Чарли ще каже „да“.
— Наистина имам по-развита интуиция от повечето хора за това, какъв вероятно ще бъде отговорът му.
Просто го зяпнах, опитвайки се да разбера какво иска и да разкарам от главата си силното желание да ида до Ла Пуш, за да не бъда повлияна от собствените си желания. Беше глупаво да искам да се размотавам с група големи идиотски върколаци точно сега, когато толкова страшни и необясними неща се случваха. Разбира се, точно затова исках да отида. Исках да избягам от смъртните опасности само за няколко часа… да бъда по-малко зрялата, по-неразумната Бела, която може да се смее с Джейкъб, дори само за кратко. Но това не беше от значение.
— Бела — каза Едуард. — Казах ти, че ще бъда благоразумен и ще се доверявам на преценката ти. Наистина го мисля. Ако се доверяваш на върколаците, тогава няма защо да се тревожа за тях.
— Уау — казах аз, както бях казала и снощи.
— И Джейкъб е прав — във всеки случай, за едно нещо — глутница върколаци би трябвало да са достатъчни да защитят дори теб за една вечер.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Само…
Стегнах се.
— Надявам се, нямаш нищо против да вземеш някои предпазни мерки? Да ми позволиш да те откарам до границата е едната. И да вземеш телефон, за да знам кога да дойда да те взема?
— Това звучи… много благоразумно.
— Чудесно.
Той ми се усмихна и не видях следа от страх и опасения в очите му, блестящи като бижута.
За ничия изненада, Чарли изобщо не се и поколеба да ме пусне до Ла Пуш. Джейкъб неприкрито ликуваше, когато се обадих да му кажа новините и с разтворени обятия прие да спази предпазните мерки на Едуард. Обеща да ни посрещне на границата в шест.
Реших, след кратко вътрешно разискване, да не продавам мотоциклета си. Щях да го върна обратно в Ла Пуш, където и принадлежеше и когато вече нямах нужда от него… е, щях да настоявам Джейкъб да спечели някак за работата си по него. Поне да го продаде или да го подари на приятел. Нямаше значение за мен.
Тази вечер изглежда беше добра възможност да върна мотора в гаража на Джейкъб. Тъй като се чувствах много безрадостна поради случилите се неща, всеки ден ми изглеждаше като последен шанс. Нямах време да отлагам нищо, независимо колко маловажно е то.
Едуард само кимна, когато му обясних какво искам, но мисля, че видях проблясък на загриженост в очите му и разбрах, че той не е по-щастлив от Чарли при мисълта за мен на мотор.
Последвах го обратно до къщата му, в гаража, където бях оставила мотора си. Паркирах пикапа вътре и излязох, когато осъзнах, че ужасът можеше да не бъде изцяло за безопасността ми този път.
До малкия ми античен мотор, съвсем засенчващ го, беше друго превозно средство. Да наречеш това друго нещо „мотоциклет“ не изглеждаше съвсем правдоподобно, защото изглежда не принадлежеше на същото семейство, на което принадлежеше и моят внезапно изглеждащ остарял мотор.
Беше голям, лъскав и сребрист и дори съвсем неподвижен изглеждаше бърз.
— Какво е това?
— Нищо — промърмори Едуард.
— Не изглежда като нищо.
Изражението на Едуард беше безразлично; изглеждаше твърдо решен да се изобличи.
— Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си или той на теб, и се почудих дали още ще искаш да караш мотора си след всичко. Изглеждаше като нещо, което ти харесва. Помислих, че бих могъл да дойда с теб, ако ти поискаш. — Той сви рамене.
Зяпнах красивия мотор. До него моторът ми изглеждаше като счупена триколка. Внезапно изпитах тъга когато осъзнах, че това не беше лоша аналогия за начина, по който сигурно изглеждам аз до Едуард.
— Не бих била в състояние да не изоставам от теб — прошепнах аз.
Едуард постави ръката си под брадичката ми и го извъртя така че да ме гледа право в очите. С един пръст той се опита да избута единия край на устните ми нагоре.
— Ще забавям крачка за теб, Бела.
— Така не би ти било забавно.
— Разбира се, че би било, ако сме заедно.
Прехапах устна и си го представих за момент.
— Едуард, ако мислеше, че карам прекалено бързо или губя контрол над мотора или нещо такова, какво щеше да направиш?
Той се поколеба, очевидно търсейки правилния отговор. Знаех истината: щеше да намери начин да ме спаси преди да съм се разбила.
Тогава той се усмихна. Изглеждаше непринудено и лесно, като изключа тънкото защитно стягане на погледа му.
— Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.
— Просто, ами, не го забавям толкова много, нали разбираш. Бих могла да опитам, предполагам…
Погледнах сребристия мотоциклет несигурно.
— Не се притеснявай за това — каза Едуард и се изсмя тихо. — Джаспър много го харесва. Може би е време за него да открие нов начин за пътуване. Все пак Алис си има Поршето сега.
— Едуард, аз…
Той ме прекъсна с бърза целувка.
— Казах да не се притесняваш. Но би ли направила нещо за мен?
— Каквото искаш — обещах бързо.
Той пусна лицето ми и се наведе през по-далечната страна на големия мотор, изваждайки нещо, което беше скътал там.
Върна се с предмет, който беше черен и безформен и друг, червен и лесен за разпознаване.
— Моля те? — попита той, усмихвайки се с изкривената усмивка, която винаги унищожаваше съпротивата ми.
Взех червената каска, притегляйки я с ръце.
— Ще изглеждам глупаво.
— Не, ще изглеждаш умна. Достатъчно умна, за да не се нараниш. — Той хвърли черното нещо, каквото и да беше то, през ръката си и отново взе лицето ми в ръце. — Това, което държа в ръцете си точно сега, е нещо, без което не мога да живея. Можеш да се грижиш за него.
— Добре, хубаво. Какво е онова другото? — попитах подозрително.
Той се засмя и раздруса нещо като уплътнено яке.
— Това е яке за каране. Чух, че бързото каране е малко неудобно, не че бих могъл да знам.
