ще изплаквам и суша.
— Хубаво — подадох му чинията.
— Е, миризмата беше достатъчно силна, за да я усетя. Между другото, стаята ти вони.
— Ще си купя освежител за въздух.
Той се засмя.
Аз миех, а той сушеше в приятна тишина за няколко минути.
— Мога ли да те попитам нещо?
Подадох му следващата чиния.
— Зависи какво искаш да знаеш.
— Няма да се правя на кретен или нещо такова — честно, просто съм любопитен — увери ме Джейкъб.
— Добре. Давай.
Направи пауза за половин секунда.
— Какво е чувството — да имаш за гадже вампир?
Извъртях очи.
— Върха.
— Сериозен съм. Това изобщо ли не те притеснява — никога ли не те плаши?
— Никога.
Той се умълча докато вземаше купата от ръцете ми. Погледнах към лицето му — той се мръщеше, а долната му устна беше леко издадена напред.
— Нещо друго? — попитах.
Той сбръчка нос отново.
— Ами… чудех се… дали… нали знаеш, дали го целуваш?
Засмях се.
— Да.
Той потръпна.
— Ъхх.
— Сама си решавам — промърморих.
— И не се притесняваш от кучешките му зъби?
Ударих го по ръката, същевременно опръсквайки го с пенеста вода.
— Млъквай, Джейкъб! Знаеш, че той няма!
— Почти — промърмори той.
Скръцнах със зъби и започнах да търкам месарския нож с повече от нужната сила.
— Мога ли да те питам още нещо? — попита тихо, като му подавах ножа. — Просто любопитство, отново.
— Хубаво — сопнах се аз.
Той преобръщаше ножа в ръцете си отново и отново под струята вода. Когато заговори, той шептеше.
— Каза, че след няколко седмици… Кога точно…? — той не можеше да довърши.
— След завършването — прошепнах в отговор, гледайки предпазливо лицето му. Дали това отново щеше да го накара да избухне?
— Толкова скоро — издиша той, затваряйки очи. Не звучеше като въпрос. Звучеше по-скоро като негодувание. Мускулите на ръцете му се стегнаха, раменете му се втвърдиха.
— Ау! — извика той; беше станало толкова неподвижно наоколо в стаята, че подскочих като ужилена при крясъка му.
Дясната му ръка се беше изкривила в стегнат юмрук около острието на ножа — той разгъна ръката си и ножът изтрака по тезгяха. На дланта му беше зейнала дълга дълбока рана. Кръвта се стичаше по пръстите му и капеше на пода.
— По дяволите! Ауч! — оплака се той.
Главата ми се завъртя и стомахът ми се обърна. Хванах се здраво за тезгяха с една ръка, поех си дълбоко дъх през устата и се насилих да се съвзема, за да се погрижа за него.
— О, не, Джейкъб! Ох, мамка му! Дръж, увий това около раната! — побутнах му кърпата за съдове, протягайки ръка за неговата. Той се отдръпна от мен.
— Няма нищо, Бела, не се тревожи за това.
Стаята започна да потрепва по краищата си.
Поех си дълбоко въздух още веднъж.
— Да не се тревожа?! Ти току-що си сряза ръката!
Той не обърна внимание на кърпата, която му бях подала. Сложи ръката си под чешмата и пусна водата да облива раната. Водата стана червена. Главата ми се завъртя.
— Бела — каза той.
Погледнах встрани от раната, нагоре към лицето му. Той се мръщеше, но изражението му беше спокойно.
— Какво?
— Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш и си хапеш устните. Престани. Успокой се. Дишай. Добре съм.
Издишах през устата и спрях да си хапя устните.
— Не бъди толкова смел.
Той завъртя очи.
— Да вървим. Ще те откарам до Бърза помощ. — Бях съвсем сигурна, че съм в състояние да шофирам. Сега поне стените не се движеха.
— Не е нужно — Джейкъб спря водата и взе кърпата от ръката ми. Той я усука хлабаво около дланта си.
— Чакай — възразих аз. — Дай да я погледна. — Хванах се за тезгяха по-здраво, за да успея да се задържа права, ако заради раната отново се замая.
— Да не би да имаш висше по медицина, за което никога не си ми казвала?
— Просто ми дай възможността да разбера дали ще ми се наложи да прибягвам до сила, за да те закарам до болницата.
Той подигравателно се престори на уплашен.
— О, не, не прибягвай до сила!
— Ако не ми дадеш да видя ръката ти, боят ти е гарантиран!
Той вдиша дълбоко и издиша шумно.
— Добре.
Той разви кърпата и когато се протегнах да я взема, той сложи ръката си в моята. Отне ми няколко секунди. Дори преобърнах няколко пъти ръката му, въпреки че бях сигурна, че се е порязал. Обърнах отново ръката му и най-накрая разбрах, че възпалената розова извита линия беше всичко, което остана от раната му.
— Но… ти кървеше… толкова много.
Той издърпа ръката си обратно, очите му — приковани мрачно върху мен.
— Възстановявам се бързо.
— Аз ще кажа — измънках аз.
Съвсем ясно бях видяла дълбоката рана и кръвта, която изтече в мивката. Миризмата на ръжда и сол почти ме беше повалила. Може би дори имаше нужда от шевове. Би отнело дни, за да хване коричка и повече от седмици, за да избледнее до светлорозовия белег, който стоеше на кожата му сега. Той изви устните си в половинчата усмивка и удари веднъж гърдите си с юмрук.
— Върколак, забрави ли?
Очите му задържаха погледа ми за един неизмерим миг.
— Вярно — казах накрая.
Той се засмя при вида на изражението ми.
— Казвах ти за това. Видя белега на Пол.
