— Това не е толкова лоша идея. Кога?… Не, така е добре. Така или иначе исках да проследя лично следата. Десет минути… Разбира се — каза Едуард. Той ми подаде телефона.
— Бела?
Взех го бавно, залята от объркване.
— За какво беше всичко това? — попитах Джейкъб кисело. Знам, че беше детинско, но се чувствах игнорирана.
— Временно примирие, предполагам. Ей, направи ми една услуга — предложи Джейкъб. — Опитай се да убедиш твоя кръвопиец, че най-безопасното място за теб — особено когато него го няма — е нашият резерват. Ние наистина сме добре подготвени да се справим с всичко.
— В това ли се опита да го убедиш?
— Да. Има смисъл. Чарли сигурно също ще е по-добре тук. Доколкото е възможно.
— Кажи и на Били — съгласих се аз. Мразех когато поставях Чарли в обсега на неприятностите, които изглежда винаги бяха съсредоточени върху мен. — Какво друго?
— Просто се прегрупирахме по границите, така че да хванем всеки, които се приближи до Форкс. Не съм сигурен дали Сам ще одобри, но докато той дойде, аз ще държа под око всичко.
— Какво имаш предвид под „ще държа всичко под око“?
— Имам предвид, ако видиш бягащ вълк около къщата ти, не стреляй по него.
— Разбира се, че няма. Наистина не трябваше да правиш нищо… рисковано, въпреки всичко.
Той изсумтя.
— Не ставай глупава. Мога да се грижа за себе си.
Въздъхнах.
— Също така се опитах да го убедя да те остави да дойдеш. Той има предразсъдъци, така че не го оставяй да ти пробута глупостите с безопасността. Той знае много добре, че тук ще си в безопасност.
— Ще го имам предвид.
— Ще се видим след малко — каза Джейкъб.
— Идваш насам?
— Да, ще дойда да усетя миризмата на посетителя ти, за да можем да го проследим, ако се върне.
— Джейк, наистина не ми харесва идеята да проследяваш…
— О, моля те, Бела — прекъсна ме той. Засмя се и затвори.
10. МИРИЗМА
Всичко това беше много детинско. Защо, за Бога, Едуард трябваше да излезе, за да дойде Джейкъб? Не бяхме ли минали вече през тази незрялост?
— Не че чувствам някаква враждебност към него, Бела, просто така е по-лесно и за двама ни — ми каза Едуард на вратата. — Няма да съм много далеч. Ще си в безопасност.
— Не това ме тревожи.
Той се усмихна и лукава нотка мина през очите му. Придърпа ме по-близо до себе си и зарови лице в косата ми. Можех да усетя как студеният му дъх се пропива във всеки мой кичур, когато издишваше; космите по врата ми настръхнаха.
— Ще се върна веднага — каза той и се засмя високо, сякаш бях казала много смешен виц.
— Какво е толкова смешно?
Но Едуард само се ухили и избяга сред дърветата, без да ми отговори.
Мърморейки си недоволно, отидох да почистя в кухнята. Още преди да съм напълнила мивката с вода, на вратата си позвъни. Беше трудно да свикна с мисълта колко бърз е Джейкъб без колата си. Колко по- бързи от мен бяха всички…
— Влизай, Джейк! — извиках аз.
Съсредоточавах се върху трупането на чиниите в пенестата вода и забравих, че Джейкъб се движеше като призрак последните дни. Точно затова и подскочих, когато внезапно чух гласа му зад себе си.
— Трябва ли да оставяш отключена входната врата? О, извинявай.
Оплисках се с вода от миялнята, когато той ме стресна.
— Не се тревожа от някой, който може да бъде спрян от заключена врата — рекох аз, докато избърсвах тениската си с кърпата за съдове.
— Добър извод — съгласи се той.
Обърнах се, за да го погледна с критичен поглед.
— Толкова ли ти е невъзможно да носиш дрехи, Джейкъб? — попитах. Джейкъб за пореден път беше с оголени гърди и не носеше нищо, освен чифт стари скъсани дънки. Тайно се чудех дали не е толкова горд с новите си мускули, че да не може да ги покрие с дрехи. Трябваше да призная, че бяха наистина впечатляващи — но никога не съм мислела, че е суетен.
— Имам предвид, знам, че не може да ти е студено, но все пак.
Той прокара ръка през мократа си коса, понеже му влизаше в очите.
— Просто е по-лесно — обясни той.
— Какво е по-лесно?
Той се усмихна снизходително.
— Достатъчно ми е, че си нося дънките с мен, пък какво остава за останалото. На какво ти приличам, на товарно магаре?
Намръщих се.
— За какво говориш, Джейкъб?
Гледаше ме сякаш пропускам нещо очевидно.
— Дрехите ми не се появяват и изчезват с пукот в небитието, когато се преобразявам — трябва да ги нося със себе си като тичам. Извини ме, задето си олекотявам товара.
Промених си изражението.
— Май не бях помислила за това — промърморих аз.
Той се засмя и посочи черната кожена връзка, тънка колкото нишка от прежда, която беше увита три пъти около левия му прасец като гривна за крак. Не бях забелязала преди това, че и краката му бяха боси.
— Това е нещо повече от моден аксесоар — гадно е да си носиш дънките в уста.
Не знаех какво да кажа.
Той се ухили.
— Притеснява ли те това, че съм полугол?
— Не.
Джейкъб отново се засмя и му обърнах гръб, за да се захвана пак с чиниите. Надявах се, че той е разбрал, че изчервяването ми се държи на смущаването ми от собствената ми глупост, и няма нищо общо с въпроса му.
— Е, предполагам трябва да се захвана за работа — въздъхна той. — Не искам да му давам повод да каже, че си гледам работата през пръсти.
— Джейкъб, не е твоя работа…
Той вдигна ръка, и ми показа знак да замълча.
— Работя по собствено желание. Сега, къде миризмата на нахалника е най-силна?
— В спалнята ми, мисля.
Той присви очи. Това не му харесваше, точно както и на Едуард.
— Ще се забавя само минута.
Систематично започнах да търкам чинията, която държах. Единственият звук беше от пластмасовите власинки на четката, чепкаща по керамичната повърхност. Ослушах се за някакъв шум от горе, скърцане на под или щракване от врата. Нищо. Осъзнах, че мия една чиния доста по-дълго от нужното и се опитах да обърна внимание на това, което правех.
— Ух! — каза Джейкъб на сантиметри от мен, при което отново ме уплаши.
— Господи, Джейк, престани с това!
— Извинявай. Ето — Джейкъб хвана кърпата и попи разлятата вода — ще ти се реванширам. Ти мий, аз
