Утлапа, който не бил доволен.
Около огънят се чу изсъскване. Не бях достатъчно бърза, за да видя откъде дойде. Били не обърна внимание е продължи с легендата.
— Утлапа бил един от най-силните духове-воини на вожда Таха Аки — много силен мъж, но същевременно и много алчен. Той мислел, че хората трябва да използват своята магия, за да разширяват земите си, да поробят племената Хохи и Макаа и да създадат империя.
— Е, когато войните били във формата на духове, те можели да четат мислите си. Таха Аки видял за какво копнее Утлапа и много му се разгневил. На Утлапа било наредено да напусне племето си и никога да не използва способността си да се превръща в дух. Утлапа бил силен мъж, но войните на вожда го превъзхождали по численост. Той нямал друг избор, освен да си тръгне. Разгневеният и прокуден Утлапа се скрил в близката гора, чакайки подходящ момент, за да си отмъсти на вожда.
— Дори и във времена на мир, Духът-Вожд бил бдителен в това да предпазва племето си. Често ходел до тайно свещено място в планините. Той оставял тялото си и преминавал надолу покрай горите и крайбрежието, грижейки се никаква заплаха да не доближи. Един ден когато Таха Аки отишъл да изпълни това задължение, Утлапа го проследил. Първоначално Утлапа планирал просто да убие Вожда, но този план имал своите недостатъци. Със сигурност духовете-воини щяха да го преследват, за да го унищожат, а те можеха да го последват по-бързо отколкото той можеше да избяга. Докато се криел сред скалите, наблюдавайки как Вождът се приготвя да напусне тялото си, му хрумнал друг план.
— Таха Аки оставил тялото си на тайно място и отлетял с ветровете, за да продължи да наглежда племето си. Утлапа изчакал докато не се уверил, че вождът е на достатъчно разстояние със своя дух.
— Таха Аки узнал веднага щом Утлапа се присъединил към него в света на духовете и също така узнал смъртоносния му план. Той бързал да се върне на тайното си място, но дори и ветровете не били достатъчно бързи, за да го спасят. Когато се върнал неговото тяло вече го нямало. Тялото на Утлапа лежало изоставено, но Утлапа не бил оставил на Таха Аки шанс да се измъкне — той бил прерязал собственото си гърло с ръцете на Таха Аки.
— Таха Аки последвал тялото си надолу по планината. Той крещял по Утлапа, но Утлапа не му обръщал внимание, сякаш той бил обикновен вятър.
— Таха Аки гледал с отчаяние как неговото място като вожд на Килайетите било заето от Утлапа. За няколко седмици Утлапа не правел нищо, освен, че се погрижил за това всеки да повярва, че той бил Таха Аки. Тогава промените започнали — първият указ на Утлапа бил да се забрани на всеки войн да влиза в света на духовете. Той твърдял, че съществува опасност, но истината била, че той се страхувал. Знаел, че Таха Аки ще чака възможност, за да разкаже историята. Също така Утлапа се страхувал сам да влезе в света на духовете, тъй като знаел, че Таха Аки бързо ще си върне тялото. Така неговите мечти за завладяване чрез армия от духове-воини станали невъзможни и се наложило да се задоволи с управлението на племето. Той се превърнал в бреме — търсел привилегии, които Таха Аки не бил поискал никога, отказвал да работи заедно с неговите войни, взел си по-млада втора жена и след това трета, въпреки че жената на Таха Аки не била умряла — нещо нечувано в племето. Таха Аки наблюдавал в безпомощна ярост.
— Накрая Таха Аки се опитал да убие тялото си, за да запази племето си от крайностите на Утлапа. Той довел от планините свиреп вълк, но Утлапа се скрил зад своите войни. Когато вълкът убил едно младо момче, което защитавало лъжливия си вожд, Таха Аки се почувствал ужасно. Той изпратил вълка надалеч.
— Всичките тези истории ни казват, че не е никак лесно да бъдеш дух-войн. Било е по-скоро ужасяващо, отколкото забавно да си освободен от тялото си. Затова те използвали магията си само когато се нуждаели от нея. Самотните пътувания на вожда, който наблюдавал, били бреме и жертва. Да бъдеш без тяло било дезориентиращо, неудобно, ужасяващо. Таха Аки бил далеч от тялото си за дълго и това било причината за неговата агония. Той смятал, че е обречен — никога да не премине към финалната страна, където неговите предшественици чакали, останали в това болезнено небитие завинаги.
— Големият вълк следвал духа на Таха Аки, който обикалял и виел от агония през гората. Вълкът бил много голям за вида си и красив. Таха Аки неочаквано започнал да завижда на глупавото животно. То поне имало тяло. Поне имало живот. Дори и живот като на животно бил по-добре от това ужасно празно и само съзнателно съществуване.
— И тогава на Таха Аки му хрумнала идея, която щяла да промени всичко. Той помолил големия вълк да създаде място, което да сподели с него. Вълкът се съгласил. Таха Аки влязъл в тялото на вълка, облекчен и признателен. Не било неговото човешко тяло, но било по-добре от празнотата в света на духовете.
— Като един, човекът и вълкът се завърнали в селото на пристанището. Хората бягали от страх, викайки, за да може войните да дойдат. Войните тръгнали към животното, за да го срещнат с копията си. Утлапа, разбира се, останал скрит в безопасност.
— Таха Аки не нападнал войните си. Той отстъпил бавно от тях, говорейки с очите си, опитвайки се да изскимти песните на своя народ. Войните започнали да осъзнават, че вълкът не бил някакво обикновено животно, имал дух, който му влияел. Един от по-старите войни на име Ют, решил да пренебрегне решението на лъжливия им вожд и да опита да поговори с вълка.
— Веднага след като Ют преминал към света на духовете, Таха Аки напуснал вълка — животното чакало кротко той да се върне — за да говори с него. Ют разбрал истината незабавно и приветствал своя истински вожд у дома.
— По това време Утлапа отишъл да види дали вълкът бил победен. Когато видял Ют да лежи безжизнен на земята, заобиколен от войните, той разбрал какво е станало.
Извадил ножа си и забързал напред, за да убие Ют преди той да се завърне към тялото си.
— Предател — крещял той и войните не знаели какво да правят. Вождът бил забранил пътешествията чрез духовете им и само вождът решавал как да се накаже, онзи който нарушал това.
— Ют се върнал обратно в тялото си, но Утлапа бил опрял нож в гърлото му като с ръката си покривал уста му. Тялото на Таха Аки било по-силно, а Ют бил слаб от възрастта си. Ют не могъл да каже и една дума, за да предупреди другите преди Утлапа да го накара да замлъкне завинаги.
— Таха Аки гледал как духа на Ют се пренася към крайните страни, които бяха затворили Таха Аки за цяла вечност. Той почувствал голяма ярост, по-силна от всичко, което бил чувствал преди. Той влязъл в големия вълк отново, възнамерявайки да разкъса гърлото на Утлапа. Но когато се присъединил към вълка, най-великата магия станала.
— Гневът на Таха Аки бил гневът на човек. Любовта, която той изпитвал към своя народ и омразата, която изпитвал към техния потисник били твърде големи за тялото на един вълк, прекалено човешки. Вълкът потреперил — и пред шокираните очи на войните и Утлапа — се превърнал в мъж.
— Новият мъж не изглеждал така, както тялото на Таха Аки. Той бил далеч по-великолепен. Бил телесна интерпретация на духа на Таха Аки. Войните го разпознали веднага, защото те били летели с духа му.
— Утлапа се опитал да избяга, но Таха Аки имал силата на вълк в неговото ново тяло. Той хванал крадеца и унищожил духа му преди да може да се завърне в откраднатото тяло.
— Хората се радвали, когато разбрали какво било станало. Таха Аки бързо поставил всичко на мястото, работейки отново със своето племе и върнал младите жени обратно на техните семействата. Единствената промяна, която той задържал, била краят на пътуващия дух. Той знаел, че това било твърде опасно сега, че идеята да крадеш живот била още жива. Те вече не бяха духове-воини.
— От тази гледна точка, Таха Аки не бил нито животно, нито човек. Те го нарекли Таха Аки — Великият Вълк или Таха Аки Духът-Човек. Той водил племето много, много години, защото не остарявал. Когато надвиснела опасност, той възобновявал своята форма на вълк, за да се бори или за да уплаши врага. Хората живеели в мир. Таха Аки създал много синове и някои от тях разбрали, след като били достигнали възраст на мъжество, че също можели да се превръщат във вълци. Вълците били изцяло различни, защото били духове на вълците и отразявали човека, който били отвътре.
— Значи затова Сам е целият черен — Куил прошепна изпод дъха си, хилейки се. — Черно сърце, черна кожа.
Аз бях толкова въвлечена в историята, че беше като шок да се върна в настоящето, кръга около гаснещия огън. Шокирана отново, аз осъзнах, че кръгът беше съставен от, до голяма степен, пра-синовете
