краката ми като ме накара да потреперя.
— Спи спокойно, Бела. Не се безпокой за нищо — ще те наглеждам тази вечер.
Спрях с единия крак на земята.
— Не, Джейк. Почини си, аз ще се оправя.
— Разбира се, разбира се — каза той, но звучеше по-снизходителен, отколкото съгласен.
— Лека, Джейк. Благодаря ти.
— Лека, Бела — прошепна той, докато аз бързах в тъмнината.
Едуард ме хвана на границата.
— Бела — каза той със силно облекчение в гласа си; ръцете му се увиха здраво около мен.
— Здравей. Съжалявам, че закъснях толкова. Бях заспала и…
— Знам. Джейкъб ми обясни. — Той се запъти към колата и се заклатушках тромаво след него.
— Уморена ли си? Мога да те нося.
— Добре съм.
— Нека да те заведа у дома и в леглото ти. Добре ли си прекара?
— Да, беше невероятно, Едуард. Искаше ми се да беше дошъл. Дори не мога да го обясня. Таткото на Джейк ни разказа старите легенди и беше като… като магия.
— Трябва да ми разкажеш за тях. Но след като се наспиш.
— Няма да го направя правилно — казах аз и се прозях широко.
Едуард се подсмихна. Той ми отвори вратата, помагайки ми да вляза вътре и закопча колана около мен.
Ярките светлини премигнаха напред покрай нас. Махнах към фаровете на колата на Джейкъб, но не бях сигурна дали той го видя.
Тази нощ — след като успях да се разбера с Чарли, който не ми създаде толкова проблеми колкото очаквах, защото Джейкъб също му се беше обадил — вместо да се срина на леглото си веднага, аз се облегнах на отворения прозорец, чакайки Едуард да се върне. Нощта беше изненадващо студена, почти мразовита. Изобщо не го бях забелязала на ветровитите стръмни скали; помислих си, че това не беше толкова от огъня, колкото от това, че седях до Джейкъб.
Ледените капчици заръмяха срещу лицето ми, когато дъждът заваля.
Беше твърде тъмно, за да се види нещо зад черните триъгълници на смърчовете, навеждани и разтърсвани от вятъра. Но все пак напрегнах очи, търсейки други форми в бурята. Блед силует, движещ се като призрак в тъмното… или може би сенчестото очертание на огромен вълк… Очите ми бяха твърде слаби.
Тогава усетих движение в нощта, точно до мен. Едуард се промъкна през отворения ми прозорец, ръцете му бяха по-студени от дъжда.
— Джейкъб там ли е? — попитах аз, треперейки когато Едуард ме придърпа в оформен от ръцете му кръг.
— Да… някъде. И Есме е на път към къщи.
Въздъхнах.
— Толкова е мокро и студено. Това е глупаво. — Потреперих отново.
Той се подсмихна.
— Само на теб ти е студено, Бела.
И в съня ми тази нощ бе студено, може би защото спях в ръцете на Едуард. Но сънувах, че съм навън в бурята, вятърът биеше косата ми в лицето и заслепяваше очите ми. Стоях върху скалния полумесец на Първия Плаж, опитвайки се да различа движещите се бързо форми, които можех да видя неясно в тъмнината при границата на брега. Отначало нямаше нищо, освен бели и черни блясъци, леко докосващи се и танцуващи заедно на всички страни. И тогава, сякаш изведнъж луната бе разбила облаците, можех да видя всичко.
Розали, с коса модно мокра и златна, спускаща се надолу до задната част на коленете й, беше нападнала огромен вълк — муцуната му беше като оцапана със сребристо — и веднага разпознах Били Блек.
Започнах да бягам, но разбрах, че движенията ми са бавни като в сънища. Опитах да викам по тях, за да им кажа де спрат, но гласът ми сякаш бе откраднат от вятъра и не можех да издам звук. Размахвах ръцете си, надявайки се да привлека вниманието им. Нещо проблесна в ръката ми и аз забелязах за първи път, че дясната ми ръка не бе празна. Държах дълго острие, старо и сребърно, покрито със засъхнала почерняла кръв. Свих се от страх при вида на ножа и очите ми се отвориха рязко в обстановката на тихата ми и тъмна стая. Първото нещо, което осъзнах беше, че не бях сама и се обърнах, за да заровя лицето си в гърдите на Едуард, знаейки, че сладкият мирис на кожата му щеше да прогони кошмара далеч по-ефикасно от всичко друго.
— Събудих ли те? — прошепна той. Чувах звук на хартия, като разлистване на страници и едно тихо тупване, сякаш нещо леко падна на дървения под.
— Не — измънках аз, въздишайки със задоволство като неговите ръце се стегнаха около мен. — Сънувах лош сън.
— Искаш ли да ми разкажеш?
Поклатих глава.
— Твърде уморена съм. Може би на сутринта, ако си го спомням.
Усетих как през него преминава тих смях.
— На сутринта — съгласи се той.
— Какво четеше? — Промърморих, не съвсем будна.
— „Брулени хълмове“ — каза той.
Смръщих се сънено.
— Мислех, че не харесваш тази книга.
— Ти я остави — измънка той, мекият му глас ме приспиваше почти до безсъзнание. — Освен това… колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-човешки емоции ми изглеждат разбираеми. Откривам, че мога да съчувствам на Хийтклиф по начин, по който не мислех, че е възможен преди.
— Ммм — въздъхнах аз.
Той каза и нещо друго, нещо тихо, но аз вече бях заспала.
На следващата сутрин зората беше перлено сива и спокойна. Едуард ме попита за съня ми, но аз не можах да си го спомня. Единствено си спомних, че беше студено и че се зарадвах, че той беше там, когато се събудих. Той ме целуна, достатъчно дълго, за да ускори пулса ми и после си тръгна към къщи, за да се преоблече и да вземе колата си.
Аз се облякох бързо, с не особено голям избор. Който и да бе претърсил коша ми за пране, съвсем бе разбил целия ми багаж. Ако всъщност не беше толкова ужасяващо, щеше да бъде сериозно неприятно.
Докато се отправях надолу за закуска, забелязах смачкания ми екземпляр на „Брулени хълмове“, лежащ отворен на пода, където Едуард го беше изпуснал през нощта, привличайки вниманието ми.
Вдигнах го любопитно, опитвайки се да си спомня какво беше казал той. Нещо за съчувствие към чувствата на Хийтклиф, на всички хора. Това не можеше да бъде така; трябваше да съм сънувала тази част. Няколко думи на отворената страница хванаха окото ми и наведох глава, за да прочета параграфа по- внимателно. Говореше Хийтклиф и аз познах пасажа веднага.
И ето сега виждаш различията между нашите чувства; ако е бил на мое място, а аз на негово, въпреки че го ненавиждах с омраза, която само озлобяваше живота ми, никога не бих вдигнал ръка срещу него. Да, може и да не повярваш, ако така ти се иска! Никога не бих го прогонил от нейната компания, докато тя желаеше присъствието му. В момента, в който нейните чувства изчезнеха, щях да изтръгна сърцето му и да изпия кръвта му! Но, дотогава — ако не ми вярваш, значи не ме познаваш — дотогава щях да умирам хиляди пъти преди дори да откъсна косъм от главата му.
Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха „да изпия кръвта му“.
