една от жертвите не е изглеждала като лесни мишени. Нито един не е беглец или бездомен, които биха могли да изчезнат незабелязано и рядко да бъдат обявени за изчезнали. Жертвите са изчезнали от домовете си, от апартамент на четвърти етаж, от болница, от рецепцията в сватбена агенция. Може би най-поразителното: 30-годишния боксьор-любител Робърт Уолш влязъл в кино за среща; след няколко минути от филма, жената разбрала, че той не е на мястото си. Тялото му било открито три часа по-късно, когато пожарникарите били повикани на горящото място, в Дъмпстър Траш, на около 20 километра.
Друга прилика, която е присъща за убийствата е, че всички жертви са изчезнали през нощта. А най- обезпокоителната прилика? Скорост. Шест от убийствата са били извършени през първия месец, единадесет — през втория. Двадесет и две са се появили в последните десет дни. А полицията все още не е напреднала в намирането на отговорниците за това.
Доказателствата са противоречиви, а парчетата от пъзела — ужасяващи. Ужасна нова банда или подивял неспирен сериен убиец? Или нещо друго, до което полицията още не беше стигнала?
Едно нещо беше неоспоримо: нещо отвратително дебне в Сиатъл.
Отне ми три опита да прочета последното изречение и осъзнах, че проблемът беше в треперенето на ръцете ми.
— Бела?
Така както се бях съсредоточила, гласът на Едуард, макар че беше тих и не съвсем неочакван, ме накара да се задъхам и да се завъртя бързо.
Той се беше подпрял на вратата, веждите му сключени в една. И тогава изведнъж той вече беше до мен, хванал ръката ми.
— Стреснах ли те? Извинявай. Почуках, но…
— Не, не — казах бързо аз. — Видял ли си това? — посочих вестника.
На челото му се намести смръщена бръчица.
— Още не бях видял днешните новини. Но знаех, че става по-зле. Ще трябва да направим нещо… бързо.
Това не ми харесваше. Мразех, когато някой от тях да взема такива решения, а каквото или който и да беше в Сиатъл, сериозно започваше да ме плаши. Но идеята за идването на Волтури тук беше също толкова плашеща.
— Какво казва Алис?
— Точно там е проблема. — Той се смръщи още повече. — Не може да види нищо… макар че взимахме решения дузина пъти да проверим какво става. Тя започва да губи увереност. Чувства се сякаш пропуска много неща тези дни, че може би нещо се е объркало. Че може би виденията вече изчезват.
Очите ми се разшириха.
— Това може ли да се случи?
— Кой знае? Никой никога не е правил проучвания… но всъщност се съмнявам. Тези неща имат склонността да се усилват и подобряват с времето. Виж за пример Аро и Джейн.
— Тогава какво не е наред?
— Мисля, че пророчеството е самоизявително. Все още чакаме Алис да види нещо, за да можем да отидем… а тя не вижда нищо, понеже ние няма да тръгнем докато тя не види. Затова тя не ни вижда там. Може би ще трябва да действаме на сляпо.
Потреперих.
— Не.
— Много ли ти се ходи на училище днес? Остават ни още само няколко дни до завършването, мисля, че няма да ни предават нещо ново.
— Мисля, че мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?
— Искам да говоря с Джаспър.
Джаспър отново. Беше странно. В семейство Кълън Джаспър беше винаги малко накрая, част от нещата, но никога в центъра им. Безсловесно бях приела, че той просто е там заради Алис. Имах чувството, че ще я последва навсякъде, но че начинът му на живот не е първият му избор. Фактът, че той се справяше по- трудно с него отколкото другите може би обясняваше защо той се затрудняваше със спазването му.
Във всеки случай, никога не бях виждала Едуард да има нужда от Джаспър. Отново се зачудих в какво точно беше експерт Джаспър. Наистина не знаех много за историите на Джаспър, само че е дошъл от някъде от юг преди Алис да го намери. По някаква причина Едуард винаги беше доста резервиран към всякакви въпроси относно най-новия си брат. А и винаги бях леко уплашена от високия рус вампир, който изглеждаше като мрачна кинозвезда, за да го попитам откровено.
Когато пристигнахме в къщата, там заварихме Карлайл, Есме и Джаспър да гледат съсредоточено новини, макар че звукът беше толкова намален, че аз не можех да разбера нищо. Алис се беше разположила на най-долното стъпало от главното стълбище, лицето й в двете й ръце, а изражението й беше обезкуражено. Като влязохме, Емет излезе бавно от кухнята, изглеждаше напълно спокоен. Нищо никога не тревожеше Емет.
— Здрасти, Едуард. Бягаш от училище ли, Бела? — ухили ми се той.
— И двамата бягаме — напомни му Едуард.
Емет се засмя.
— Да, но на нея й е за пръв път по време на гимназията. Може да пропусне нещо.
Едуард завъртя очи, но иначе пренебрегна любимия си брат. Той метна вестника на Карлайл.
— Видя ли, че сега обмислят възможността за сериен убиец? — попита той.
Карлайл въздъхна.
— Тази сутрин по CNN двама специалисти обсъждаха тази възможност.
— Не можем да оставим това да продължава.
— Да вървим — каза Емет с внезапен ентусиазъм. — Умирам от скука.
Тихо съскане отекна от стъпалата.
— Тя е такава песимистка — промърмори Емет на себе си.
Едуард се съгласи с него.
— Ще трябва да отидем някога.
Розали се появи на стълбите и заслиза бавно надолу. Лицето й беше спокойно и безизразно.
Карлайл клатеше глава.
— Притеснявам се. Никога не сме се замесвали в подобно нещо. Не е наша работа. Не сме Волтури.
— Не искам на Волтури да им се налага да идват тук — каза Едуард. — Това ще ни остави много по- малко време за реагиране.
— И всички тези невинни хора в Сиатъл — промърмори Есме. — Не е редно да ги оставим да умират по този начин.
— Знам — въздъхна Карлайл.
— Оу — каза остро Едуард, обръщайки леко глава да погледне Джаспър. — Не помислих за това. Разбирам. Прав си, това трябва да е. Е, това променя всичко.
Не бях единствената, която го зяпаше объркано, но сигурно бях единствената, която не изглеждаше леко раздразнена.
— Мисля, че е по-добре да обясниш на останалите — каза Едуард на Джаспър. — Каква може да е целта на това? — Едуард започна да се разхожда, забил поглед в пода и загубен в мислите си.
Не я бях видяла да става, но Алис беше застанала до мен.
— За какво говори той? — попита тя Джаспър. — Какво си мислиш?
Изглежда Джаспър не обичаше да е център на вниманието. Той се поколеба, докато разгадаваше всяко лице от кръга, в който всички се бяха събрали, за да чуят какво ще каже, и после очите му се спряха на моето лице.
— Объркана си — каза ми той с дълбок много тих глас.
Нямаше въпросителна нотка в това негово предположение. Джаспър знаеше какво чувствам, какво чувстват всички.
— Всички сме объркани — измърмори Емет.
— Можеш да си позволиш време за търпеливост — каза му Джаспър. — Бела също трябва да разбере
