първите си боеве се биех с другарите си от армията. Бях по-бърз от другите, по-добър в боя. Мария беше доволна от мен, въпреки че й костваше усилия да заменя тези, които унищожавах. Често бях възнаграждаван и това ме направи по-силен.
Мария беше добра познавачка на характери. Тя реши да ме направи началник на другите — сякаш ме повишаваше. Това пасна на природата ми. Ранените станаха драстично по-малко, а броят ни нарастваше на близо двадесет.
Това беше значително за внимателните времена, в които живеехме. Способността ми, все още неопределена, да контролирам емоционалната атмосфера около мен беше наистина ефективна. Скоро започнахме да работим заедно по начин, по който новосъздадените никога не си бяха сътрудничили преди. Дори Мария, Нети и Луси можеха да работят заедно по-лесно.
Мария се привърза към мен — започна да разчита на мен. И по някакви причини аз боготворях земята, по която тя стъпваше. Не вярвах, че някакъв друг живот бе възможен. Мария ни каза, че така стоят нещата и ние й повярвахме.
Тя ме помоли да й кажа кога аз и братята ми сме готови за битка и аз изпитвах силно желание да се докажа. Накрая събрах армия от двадесет и трима — двадесет и трима невероятно силни новосъздадени вампири, организирани и способни като никои други досега. Мария изпадна във възторг.
Тръгнахме бавно към Монтерей, някогашния й дом и тя ни пусна на враговете си. Те имаха само девет новосъздадени и двама по-стари вампири, които ги контролираха. Надвихме ги по-лесно, отколкото Мария си бе представяла, като загубихме само четирима. Това беше нечуван резултат на победа.
Бяхме и добре обучени. Направихме всичко без да привлечем внимание. Градът премина в други ръце без хората изобщо да го съзнаваха.
Успехът направи Мария алчна. Не мина много време преди тя да започне да хвърля око и на други градове. През тази първа година тя разпростря контрола си над почти цял Тексас и северен Мексико. Тогава другите дойдоха от Юга, за да я изместят.
Той докосна леко с два пръста бледите следи от белезите по ръката си.
— Битката беше напрегната. Много започнаха да се притесняват, че Волтури ще се върнат. От първоначалните двадесет и трима, аз бях единственият, оцелял първите осемнадесет месеца. И двете групи загубихме и спечелихме. Нети и Луси се обърнаха срещу Мария — но тази битка я спечелихме.
Мария и аз можехме да удържим Монтерей. Нещата малко се успокоиха, въпреки че войната продължаваше. Идеята за завоевание умираше — сега почти всичко бе отмъщение и кръвна вражда. Много бяха загубили партньорите си, а това е нещо, което нашият вид не прощава… Мария и аз винаги пазехме около дузина готови новосъздадени. Те не значеха много за нас — те бяха просто пионки за действие. Когато надрастваха полезността си ги ликвидирахме. Животът ми продължи в същата насилствена посока, а годините минаваха. Отдавна ми беше омръзнало всичко това, преди нещо изобщо да се промени…
Десет години по-късно завързах приятелство с новосъздаден, който продължаваше да бъде полезен и оцеля през първите си три години въпреки всичко. Казваше се Питър. Харесвах Питър — беше… цивилизован — предполагам това е правилната дума. Не се наслаждаваше на битките, макар че беше добър в тях. Беше назначен да се разправя с новосъздадените — можем да кажем, че беше нещо като бавачка. Беше непрекъсната работа.
И после дойде време да въстанем отново. Новосъздадените надрастваха силите си; трябваше да бъдат заменени. Питър трябваше да ми помогне да ги ликвидирам. Отстранявахме ги настрани, нали разбираш, един по един… Винаги беше много дълга нощ. Този път, той се опита да ме убеди, че няколко имали потенциал, но Мария беше казала да се отървем от всички. Отказах му.
Бяхме почти на половината път и усещах, че това е огромна жертва за Питър. Опитвах се да реша дали да го отпратя или не и да свърша работата сам, като повиках следващата жертва. За моя изненада, внезапно той беше ядосан, разярен. Приготвих се за каквото и да предстоеше от настроението му — той беше добър боец, но никога не беше мой достоен противник.
Новосъздадения, когото повиках, беше жена, току-що минала границата на силите си. Казваше се Шарлот. Той се промени, когато тя се появи; отказа се от битката. Той й изкрещя да бяга и хукна след нея. Можех да ги последвам, но не го направих. Почувствах… че не съм способен да го унищожа.
Мария ми беше ядосана за това…
Пет години по-късно Питър се върна за мен. Избра добър ден за пристигане.
Мария бе озадачена от вечно развалящите ми се настроения. Тя никога не бе усещала моментно униние и аз се зачудих защо бях различен. Започнах да забелязвам промяната в емоциите й, когато беше близо до мен — понякога имаше страх… и злоба — същите чувства, които ми бяха дали предварително предупреждение, когато Нети и Луси нападнаха. Подготвях се да унищожа единствения си съюзник, същността на съществуването ми, когато Питър се върна.
Питър ми разказа за новия си живот с Шарлот, разказа ми за възможности, каквито не съм и сънувал, че има. През тези пет години, те никога не бяха водили битка, макар че срещнали много други на север. Други, които можели да съжителстват без постоянни осакатявания.
В един разговор той успя да ме убеди. Бях готов да тръгна и до известна степен бях облекчен, че не бе нужно да убивам Мария. Бях й другар толкова време, колкото и Карлайл и Едуард са били заедно, макар че връзката между нас не бе и близко до силата на тази, която те са имали. Когато живееш за войната, за кръвта, отношенията, които създаваш са слаби и лесно разрушими. Тръгнах си без да поглеждам назад.
Пътувах с Питър и Шарлот няколко години, възприемайки усещането за този нов по-спокоен живот. Но депресията ми не изчезна. Не разбирах какво не беше наред с мен, докато Питър не забеляза, че винаги ставаше по-зле след като ловувах.
Размишлявах над това. За толкова години на масово клане и избиване, бях изгубил почти всичко от човечността си. Безспорно бях кошмар, чудовище от най-ужасния вид. Все още всеки път, когато откривах друга човешка жертва, усещах слабото убождане на спомена за онзи друг живот.
Гледайки очите им, разширени от учудване при вида на красотата ми, виждах и Мария и останалите в главата си, как ми изглеждаха през последната нощ, когато бях Джаспър Уитлок. Беше по-силно за мен — този заимстван спомен — отколкото беше за всеки друг, защото можех да усетя всичко, което чувстваше жертвата ми. И преживявах чувствата им когато ги убивах.
— Усещала си как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но се чудя дали разбираш как чувствата в стаята ми влияят. Всеки ден живея в климата на емоциите. Първия век от живота си, живях в свят пълен с кръвожадност и отмъщение. Омразата ми беше постоянен придружител. Изчезна малко когато напуснах Мария, но все още трябваше да изпитвам ужаса и страха на жертвите ми.
Започна да става прекалено много.
Депресията ставаше по-лоша и аз напуснах Питър и Шарлот. Те бяха цивилизовани и не изпитваха същото отвращение, което аз започвах да изпитвам. Те просто искаха мир. Бях толкова изморен от убиването — убиването на всеки, дори на случайни хора.
И все пак трябваше да продължа да убивам. Имах ли избор? Опитах се да убивам по-рядко, но ожаднявах прекалено и се предавах. След век кратко удовлетворение, открих самодисциплината… предизвиквайки се. Все още не бях усъвършенствал това.
Джаспър беше изгубен в историята си, както бях изгубена и аз. Изненадах се, когато мрачният му вид премина в спокойна усмивка.
— Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях навън през деня — нещо, което още не ми беше напълно удобно. Знаех, че като стоя в дъжда ще предизвикам внимание, затова се вмъкнах в едно малко полупразно крайпътно ресторантче. Очите ми бяха достатъчно жълти и никой нямаше да ги забележи, макар че това значеше, че съм жаден и ме тревожеше малко.
— Тя беше там — очакваше ме естествено. — Той се подсмихна. — Тя стана от високия стол на тезгяха веднага щом влязох и тръгна право към мен. Бях шокиран. Не знаех дали има намерения да атакува. Това беше единственото тълкуване на поведението й, на което бях способен заради миналото си. Но тя се усмихваше. И емоциите, които излъчваше не можеха да се сравнят с нищо, което бях изпитвал дотогава.
„— Остави ме да чакам доста дълго време“ — каза тя.
Не бях осъзнала, че Алис отново е застанала зад мен.
— И ти наведе глава като добър южняшки джентълмен и каза, „Съжалявам, мадам“.
