Алис се засмя на спомена.
Джаспър й се усмихна.
— Ти протегна ръка и аз я хванах без да спирам, за да осъзная какво правех. За пръв път от почти един век почувствах надежда.
Джаспър хвана Алис за ръка докато говореше.
Алис се ухили.
— Бях облекчена. Мислех, че никога няма да се появиш.
Те се усмихваха един на друг за дълъг миг и после Джаспър погледна отново към мен, все още с меко изражение.
— Алис ми разказа какво е видяла от Карлайл и семейството му. Трудно можех да повярвам, че подобно съществуване е възможно. Но Алис ме накара да вярвам. Затова отидохме да ги намерим.
— И също да ги изплашите до смърт — каза Едуард, извъртявайки очи към Джаспър преди да се обърне към мен и да ми обясни. — Емет и аз бяхме на лов. Джаспър се появи, покрит с бойни белези, теглейки със себе си тази малка откачалка — той побутна игриво Алис с лакът — която ни поздравява всички по имена, знае всичко за нас и иска да знае в коя стая може да се нанесе.
Алис и Джаспър се засмяха в хармония, сопрано и бас.
— Когато се прибрах вкъщи, всичките ми неща бяха в гаража — завърши Едуард.
Алис сви рамене.
— Стаята ти имаше най-хубав изглед.
Сега всички се засмяха заедно.
— Това е хубава история — казах аз.
Три чифта очи ме погледнаха сякаш ме питаха дали съм нормална.
— Имам предвид последната част — защитих се аз. — Щастливият край с Алис.
— Алис направи всичко различно — съгласи се Джаспър. — Това е климатът, на който се радвам.
Но моментната пауза в напрежението не можеше да продължи.
— Армия — прошепна Алис. — Защо не ми каза?
Другите отново бяха напрегнати, очите им заковани върху Джаспър.
— Мислех, че може да разчитам погрешно знаците. Защото къде е мотивът? Защо някой би създал армия в Сиатъл? Тук няма история, няма вендета. Няма смисъл и ако споменем завоеванието; никой не изразява право на собственост. Номадите минават оттук, но никой не се бие за града. Няма от кого да бъде защитаван. Но съм виждал това и преди и нямам друго обяснение. Има армия от новосъздадени вампири в Сиатъл. По-малко от двадесет, бих предположил. Трудната част е, че те изобщо не са обучавани. Който и да ги е създал, просто ги е оставил на свобода. Само ще стане по-зле и няма да мине много време до намесването на Волтури. Всъщност съм изненадан, че са оставили това да стигне дотук.
— Какво можем да направим? — попита Карлайл.
— Ако искаме да избегнем намесата на Волтури, ще трябва да унищожим новосъздадените и ще трябва да го направим много скоро. — Лицето на Джаспър беше сурово. Сега, след като знаех историята му, можех да предположа как това оцеляване го притеснява. — Мога да ви науча как. Няма да е лесно в града. Младите не са загрижени за потайността, но ние трябва да сме. Това ще ни ограничи по начин, по който те не са ограничени. Може би можем да ги примамим.
— Може би няма да се наложи — гласът на Едуард бе мрачен. — Някой друг осъзнава ли, че единствената заплаха в областта, която би предизвикала създаването на армия сме… ние?
Очите на Джаспър се свиха; тези на Карлайл се разшириха в шок.
— Семейството на Таня също е близо — каза Есме бавно, нежелаейки да приеме думите на Едуард.
— Новосъздадените не опустошават Анкоридж, Есме. Мисля, че трябва да обмислим възможността ние да сме мишената.
— Те не идват заради нас — настоя Алис и после се спря. — Или… не знаят, че идват. Поне не още.
— Какво е това? — попита Едуард, любопитен и напрегнат. — Какво си спомняш?
— Проблясъци — рече Алис. — Не мога да видя ясно, когато се опитвам да видя какво става, нищо конкретно. Но получавам тези странни проблясъци. Не са достатъчни, за да разбера. Сякаш някой си променя плановете, преминава от един план за действие на друг толкова бързо, че не получавам хубаво видение…
— Колебливост? — попита невярващо Джаспър.
— Не знам…
— Не колебливост — изръмжа Едуард. — Знание. Някой, който знае, че не можеш да видиш нищо, докато решението не е взето. Някой, който се крие от нас. Играе си с недостатъците на дарбата ти.
— Кой би могъл да знае това? — прошепна Алис.
Очите на Едуард бяха ледени.
— Аро те познава така добре, както ти се познаваш.
— Но щях да видя, ако бяха решили да дойдат…
— Освен ако не са искали да си цапат ръцете.
— Услуга — предположи Розали, проговаряйки за пръв път. — Някой от Юга… някой, който вече е имал проблеми с правилата. Някой, който би трябвало да е унищожен, е получил втори шанс — ако той се погрижи за този малък проблем… Това би обяснило мудната реакция на Волтури.
— Защо? — попита Карлайл, все още шокиран. — Волтури нямат причина да…
— Беше там — не се съгласи Едуард тихо — изненадан съм, че се стигна до това толкова скоро, защото другите мисли бяха по-силни. В главата си, Аро ме видя да стоя от едната му страна, а Алис от другата. Настоящето и бъдещето, виртуално всезнание. Силата на тази идея го е опиянила. Мислех, че ще му отнеме много повече време, преди да се предаде на този план — искаше го прекалено много. Но също така беше и мисълта за теб, Карлайл, за семейството ти, растящо по-силно и по-голямо. Завистта и страха: ти, да имаш… не повече от това, което той има, но все пак неща, които той иска. Идеята да изкорени конкуренцията беше там; освен тях, ние сме най-голямата група, която те някога са намирали…
Зяпнах лицето му в ужас. Никога не беше казвал това, но предполагам знаех защо. Можех да го видя в главата си сега, мечтата на Аро. Едуард и Алис в черни диплещи се роби, носещи се отстрани на Аро, а очите им студени и кървавочервени…
Карлайл прекъсна безсънния ми кошмар.
— Те са прекалено отдадени на мисията си. Те никога не биха нарушили собствените си правила. Това е срещу всичко, върху което са работили.
— Те ще разчистят след това. Двойно предателство — каза Едуард със зловещ глас. — Нищо лошо не е станало.
Джаспър се наклони напред, клатейки глава.
— Не, Карлайл е прав. Волтури не нарушават правила. Освен това е прекалено небрежно. Този… човек, тази заплаха — нямат представа какво правят. Някой, на който му е за пръв път, бих се заклел. Не мога да повярвам Волтури да се замесени. Но ще бъдат.
Всички се гледаха един друг, замръзнали в напрежение.
— Тогава да вървим — почти изръмжа Емет. — Какво чакаме?
Карлайл и Едуард дълго си размениха погледи. Едуард кимна веднъж.
— Ще трябва да ни научиш, Джаспър — каза Карлайл накрая. — Как да ги унищожим — челюстта му бе твърда, но можех да видя болката в очите му като изговаряше думите. Никой не мразеше насилието повече от Карлайл.
Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Бях вцепенена, ужасена, смъртно уплашена. И все пак, под всички тези чувства, усещах, че изпусках нещо важно. Нещо, което би разрешило хаоса. Което би го обяснило.
— Ще ни трябва помощ — рече Джаспър. — Мислите ли, че семейството на Таня ще иска…? Други пет зрели вампири биха направили разликата голяма. А и Кейт и Елесар ще да бъдат добро предимство на наша страна. Би било почти лесно с тяхната помощ.
— Ще попитаме — отвърна Карлайл.
Джаспър подаде телефон.
