и понеже всички се опитвали да се защитят от Бенито, Мексико бил опразнен от вампири за известно време. Волтури разчистили всичко за почти година. Това е друга страница от историята ни, която винаги ще бъде помнена, макар че са останали много малко свидетели, които да разкажат какво е било. Веднъж говорих с някой, който от разстояние, е наблюдавал какво се е случило когато са посетили Кулякан.
Джаспър потрепери. Осъзнах, че никога преди не го бях виждала нито уплашен, нито ужасен. Това беше за пръв път.
— Било достатъчно, че тази епидемия за хората не се разпространила от Юга. Останалият свят останал непокътнат. Дължим на Волтури днешния си начин на живот.
Но когато Волтури се върнали в Италия, оцелелите бързо си възвърнали границите в Юга. Не отнело много време групите да започнат отново да се противопоставят. Зародила се голяма омраза между тях, извинявай за израза. Преобладавали вендети. Идеята за новосъздадени отново се появила и някои не били способни да устоят.
Както и да е, Волтури не били забравени и южняшките групи били по-внимателни този път. Новосъздадените били подбирани сред хората и обучавани повече. Те били използвани внимателно и хората оставали в неведение в много от случаите. Създателите им не дали на Волтури причина да се върнат. Войните се подновили, но на по-малък мащаб. Понякога, ако някой прекалявал, появявали се теории по човешките вестници, Волтури се връщали и разчиствали града. Но те оставяли другите, внимателните, да продължат…
Джаспър зяпаше някъде в пространството.
— И ето как си бил променен — изказах откритието си шепнешком.
— Да — потвърди той. — Когато бях човек, живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти седемнадесет годишен, когато се присъединих към Конфедеративната армия през 1861. Излъгах като се записвах и казах, че съм на двадесет. Бях достатъчно висок, за да мина за тази възраст.
Военната ми кариера беше кратка, но многообещаваща. Хората винаги… ме харесваха, слушаха какво казвам. Баща ми каза, че съм имал талант. Разбира се, сега знам, че вероятно е било нещо повече. Но, каквато и да е била причината, бях бързо повишен, задминавайки мъже, по-стари и по-опитни от мен. Конфедеративната армия беше млада и много разхвърляна, за да може да се организира сама, което също така доставяше някои възможности. По време на първата битка в Галвестън — е, всъщност беше по-скоро престрелка — бях най-младият майор в Тексас, без дори да се знае истинската ми възраст.
Бях преместен да отговарям за евакуацията на жените и децата от града, когато минохвъргачните лодки на Съюза достигнаха пристанището. Отне ден да ги подготвим и после тръгнах с първата колона цивилни, за да ги преместим в Хюстън.
Спомням си много ясно тази нощ.
Пристигнахме в града след като се беше смрачило. Останах само толкова, колкото беше нужно, за да се уверя, че цялата група и в безопасност. Веднага щом това беше свършено, яхнах свеж кон и се отправих обратно в Галвестън. Нямаше време за почивка.
Само на миля от границите на града, намерих три жени, ходещи пеша. Реших, че са изостанали от групата и веднага слязох от коня, за да им предложа помощта си. Но когато видях лицата им на слабата светлина на луната, се смаях в тишината. Те бяха, иска ли питане, трите най-красиви жени, които някога бях виждал.
Имаха толкова бледа кожа, спомням си как се възхищавах на това. Дори малкото чернокосо момиче, чиито черти бяха безсъмнено мексикански, беше като порцеланово на лунната светлина. Всичките изглеждаха млади, достатъчно млади, че да бъдат наричани момичета. Знаех, че не са изгубени от групата ни. Щях да си спомня, ако ги бях виждал.
„— Той е онемял,“ каза най-високото момиче с прекрасен нежен глас — беше като камбанен звън. Имаше светла коса и кожата й беше снежнобяла.
— Другата беше още по-руса, кожата й бе бледа като тебешир. Лицето й бе като на ангел. Тя се наведе по-близо към мен с полупритворени очи и вдиша дълбоко.
„— Мм, въздъхна тя, великолепно.“
Малката, слабичката брюнетка, сложи ръка на рамото на момичето и заговори бързо. Гласът й бе прекалено мек и музикален, за да бъде остър, но изглежда тя очакваше такъв резултат.
„— Концентрирай се, Нети“, каза тя.
— Винаги съм имал добро чувство за отношенията на хората един към друг и веднага ми стана ясно, че брюнетката някак беше над другите две. Ако бяха войници, бих казал, че тя беше техният главнокомандващ.
„— Той изглежда точно — млад, силен, офицер…“ — брюнетката направи пауза и се опита безуспешно да заговори — „Но има още нещо… усещате ли го?“ — попита тя другите две — „Той е… неустоим.“
„— О, да,“ — съгласи се бързо Нети, навеждайки се към мен.
„— Търпение — предупреди я брюнетката — този искам да го запазим.“
Нети се смръщи — изглеждаше раздразнена.
„— По-добре ти го направи, Мария — заговори отново по-високата блондинка. — Щом е важен за теб. Аз ги убивам два пъти по-често отколкото ги запазвам.“
„— Да, ще го направя — съгласи се Мария. — Този наистина го харесвам. Дръж Нети настрана, става ли? Не искам да ми се налага да си пазя гърба, докато се опитвам да се концентрирам.“
— Косата на врата ми беше настръхнала, въпреки че не разбирах значението на нещо от това, което казваха красивите създания. Инстинктите ми казваха, че те са опасни, че ангелът е говорел сериозно, когато заговори за убиване, но преценката ми надделя над инстинктите. Бях учен не да се страхувам от жените, а да ги защитавам.
„— Да ловуваме!“ — съгласи се Нети ентусиазирано, протягайки се да хване ръката на високото момиче. Те се завъртяха — бяха толкова величествени! — и препуснаха към града. Бяха толкова бързи, че изглеждаше сякаш летят — белите им рокли се вееха зад тях като криле. Премигах в изумление и те бяха изчезнали.
— Обърнах се, за да погледна Мария, която ме гледаше любопитно.
Никога не съм бил суеверен през живота си. Допреди секунда не бях вярвал никога в духове или други подобни безсмислици. Внезапно не бях съвсем сигурен.
„— Как се казваш, войнико?“ — попита ме Мария.
„— Майор Джаспър Уитлок, мадам,“ — заекнах аз, неспособен на неучтивост към жена, дори и да беше призрак.
„— Наистина се надявам да оцелееш, Джаспър — каза тя с нежен глас. — Имам добро предчувствие за теб.“
— Тя пристъпи по-близо и наклони глава, сякаш щеше да ме целуне. Замръзнах на място, въпреки че инстинктите ми крещяха да бягам.
Джаспър направи пауза, лицето му бе замислено.
— Няколко дни по-късно — рече той най-накрая и не бях сигурна дали е преправил историята заради мен или защото така отвръщаше на напрежението, което дори аз усещах да струи от Едуард — живеех вече нов живот.
Имената им бяха Мария, Нети и Луси. Не бяха заедно от много дълго време — Мария бе събрала другите две — и трите бяха оцелели от наскоро загубените битки. Съучастничеството им беше изгодно и за трите. Мария искаше отмъщение и искаше да си възвърне териториите. Другите искаха да увеличат своите… пасища, предполагам е подходяща дума. Те събираха армия и го правеха по-внимателно от обикновено. Беше идея на Мария. Тя искаше изключителна армия, затова издирила особените хора, които имали потенциал. После тя ни отдаде много повече внимание, тренираше ни много повече, отколкото някой друг би. Тя ни научи да се бием и да бъдем невидими за хората. Когато се справяхме добре, бяхме възнаграждавани…
Той направи нова пауза, редактирайки отново.
— Тя бързаше. Мария знаеше, че огромната сила на новосъздадените започваше да изчезва към края на годината и искаше да действаме докато бяхме още силни.
Бяха шестима, когато се присъединих към групата на Мария. Тя доведе още четирима след две седмици. Всички бяхме мъже — Мария искаше войници — затова беше малко по-трудно да не се бием помежду си. В
